Обладаният от духове свят на ума

© Превод Георги

^{За автора}

^{Дзигар Конгтрул Ринпоче е роден в Северна Индия и в момента живее в южен Колорадо. Той е основателят на Мангала Шри Бхути, организация, посветена на изучаването и практикуването на ученията от приемствеността на Лонгчен Нйингтик на тибетския Будизъм. Неговата книга Зависи от теб: Практикуване на самонаблюдение в будисткия път, е публикувана от издателство ShambhalaPublications.}

Обладаният от духове свят на ума не е нищо друго освен светът на вкопчването в собствения аз. Ако целта ни е да се освободим от страха и безкрайното чувство на несигурност което ни преследва, то трябва да отсечем вкопчването в аза, като култивираме в себе си възгледа на  пустотата.В древен Тибет практикуващите са отивали в гробища, при извори, в къщи и при дървета населявани от духове, за да открият до колко практиката им е достигнала до сърцевината на техните страхове и привързаности. Практиката на отсичане на основите на нашите най-дълбоко вкоренени привързаности и страхове се нарича нйенса чьодпа. Нйенса чьодпа означава „Съсичане на обладания от духове свят на ума”. Това не означава, че ви поощрявам да изпробвате себе си, като отидете на такива, посещавани от духове, места, но за всички практикуващи е важно да разберат възгледа, който стои в основата на  нйенса чьодпа, защото без да се изправим пред предизвикателства, не знаем до каква дълбочина може да достигне практиката ни.

Ние можем да сме утвърдени практикуващи; можем да се чувстваме комфортно с практиката си и да упражняваме ума си; всичко може да протича гладко. Както обичаше да казва моят учител Дилго Кхйенце Ринпоче: “Практиката е лесна, когато слънцето грее в гърба ти и когато стомахът ти е пълен”. Но когато възникнат трудни обстоятелства и сме напълно разтърсени вътрешно, когато се озовем на дъното или когато нещо ни преследва и се чувстваме напълно уязвими и подвластни на всичката си невроза, това е вече друга история.

Предизвикателните обстоятелства ни разкриват колко сме усвоили от Будадхарма, колко сме научили от тантра, и колко сме научили от нашата медитативна практика и от преживяванията на ума си. В същото време не е необходимо да чакаме предизвикателства, за да разбулим скритите си страхове и привързаности.  Не е необходимо да чакаме спукването на нашия балон от блаженство, или смъртта на скъп човек или да открием, че страдаме от неизлечима болест. Има много възможности за практикуване на нйенса чьодпаточно тук, в собствените ни умове. Има много възможности, защото има много привързаности.

Обитаваният от духове свят на ума е светът на вкопчването в аза. Това е светът на аза и на всичките надежди и страхове, които придружават желанието ни да го опазим. Усилията ни да опазим аза пораждат всичките ни отрицателни емоции. Ако не бяхме толкова ангажирани с грижите около собственото си аз и неговото подсигуряване, нямаше да има причина и да изпитваме чувство на привързаност. Ако не съществуваше аза, когото да опазваме, агресията също нямаше да има защо да възниква. Също така ревността, която възниква когато си помислим, че азът ни се нуждае от нещо, нямаше да има стимул да разяжда вътрешния ни мир, защото щяхме да сме задоволени от естественото богатство и увереност на собствения ни ум. Ако нямахме нужда да опазваме всички тези смущаващи неща, свързани със собствения ни аз, които ни правят несигурни, нямаше да имаме повод за арогантност. И накрая, ако не бяхме толкова фиксирани в своя аз, можехме да се уповаваме на вродената си интелигентност, вместо да се оставяме глупостта да ни съпровожда във всички дейности, които отново и отново ни причиняват толкова много болка.

Така, че емоциите сами по себе си не са причината за проблема. Въпреки това, докато не достигнем до самите корени на отрицателните си емоции, те ще бъдат винаги там, в очакване и готови да ни „избавят” от дълбокото чувство за несигурност. Докато не се избавим от това вкопчване в аза с цялото му егоистично интригантстване, предназначено да спаси себе си, ние само ще подхранваме едно все по-силно убеждение в монолитността на аз-а. Ако целта на практикуването е да се освободим от нашата безкрайна несигурност, то трябва да отсечем от корен вкопчването в аза. Докато не направим това, азът ще определя отношенията ни със света – бил той вътрешният свят на собствения ни ум, или светът извън нас

От гледна точка на собствения аз, светът е или на наша страна, или срещу нас. Ако е на наша страна, целта му е да захранва нашите безкрайни привързаности. Ако е срещу нас, той трябва да бъде отхвърлен, което прибавя към безкрайната ни параноя. Той е или наш приятел, или наш враг – нещо, което да примамваме или да отхвърляме. Колкото по-силно сме вкопчени в себе си, толкова по-силна става вярата ни в един монолитен, обективен свят, който съществува отделно от нас. Колкото повече го схващаме като солиден и отделен, толкова повече светът ни преследва: ние сме преследвани от това, което искаме от света, и също така сме преследвани от борбата си да се опазим от този свят.

Множеството проблеми, които наблюдаваме в света днес, както и тези, с които се сблъскваме в личния си живот, произтичат от убеждението, че врагът или заплахата са „извън” нас. Това разделение се получава, когато забравим колко дълбоко сме свързани с околните и със света около нас. Това не означава, че умът и светът на явленията са едно и че всичко, което изпитваме, е просто плод на въображението ни. Означава само, че това, което вярваме, че представлява нашето аз и това, което вярваме, че е извън него, са неразривно свързани и че в същност аз-ът може да съществува само във връзка с това, което се намира извън него. Да ги разглеждаме като отделени е наистина най-примитивният начин за възприемане и изживяване на нашето битие.

Да виждаш взаимната свързаност и взаимозависимост на всички неща означава да виждаш широкомащабно. Това намалява изкуственото разделение, което създаваме между себе си и всичко останало. Например, когато се придържаме здраво към своя аз, естественият закон за непостоянството се възправя като заплаха за съществуването ни. В същото време, когато приемем, че сме част от този естествен поток, виждаме, че субстанцията, в която сме се вкопчили като един статичен, неизменен и независим аз, е просто един непрекъснат поток от мисли, чувства, форми и възприятия, които се променят всеки следващ момент. Когато приемем това, ние ставаме част от нещо много по-велико – движението на цялата вселена.

Това, което преживяваме като „нашия живот,” е резултат от взаимосвързаното отношение между „външния” свят – светът на цветовете, формите, звуците, миризмите, вкусовете и допирните усещания – и нашето съзнание. Ние не можем да разделим съзнанието – съзнаващият – от това, което осъзнаваме. Възможно ли е, например, да видим без визуален обект или да чуем без звук? И как можем да изолираме съдържанието на мислите си от информацията, която получаваме от своето обкръжение, от своите взаимоотношения с околните и отпечатъците от сетивните ни възприятия? Как можем да отделим телата си от елементите, от които те са съставени, от храната, която ядем, за да поддържаме живота си или от причините и условията, довели до съществуването на нашето тяло?

Всъщност има малка кохерентност в това, което приемаме за свой аз и това, което възприемаме като „друго”. Понякога считаме емоциите си за част от самите нас. Друг път нашият гняв или депресия като че ли ни преследват и даже заплашват. Нашите мисли също като че ли определят кои сме като индивиди, но толкова често те ни дразнят или възбуждат като че ли са извън нас.  Обикновено слагаме равенство между тялото си и своя аз, но когато се разболеем, се чуваме да казваме: „Стомахът ми ме боли” или „Черният ми дроб ме смущава”. Ако се вгледаме внимателно, задължително ще стигнем до извода, че не е възможно да определим къде свършва азът и откъде започва останалият свят. Единственото нещо, което можем да видим, е, че всичко, което се случва – и това, което приемаме за своя аз, и това, което считаме за съществуващо извън нас, се намира в непрекъсната взаимозависимост.

Всички явления зависят едни от други, за да възникнат, да изявят себе си и  да изчезнат.  Не можем да открием нищо, което съществува само за себе си, независимо и отделено от всичко останало. Това, че азът и всичко извън него нямат ясно очертани разделителни граници, не означава, че сме попаднали в едно мъгляво състояние, в което не знаем кои сме и как се съотнасяме с околния свят, или че губим проницателната си интелигентност. Това означава просто, че ако разхлабим вкопчването си в своето малко, ограничено разбиране за собствения аз, ние започваме да се разтваряме в истинската природа на всички явления: недуалистичното състояние на пустота, което е отвъд аза и другите.

Преминали отвъд дуалистичния ум, ние можем да се насладим на „единството” на собствената си глъбинна дхармакая същност. „Единството” на пустотата не е нещо „едно”, като противоположно на „много”. Това е състояние отвъд едно и две, субект и обект, собственото аз и света извън него; това е не-двойнствената природа на всички неща. Разпознавайки природата на пустотата, нашата собствена самоизмама – фалшивият дуализъм на субект и обект –  се разпуква и изпарява. Това ни освобождава от тежестта на дълбоко вкорененото ни убеждение, че нещата имат самостоятелна и монолитна природа. В същото време ние схващаме взаимозависимостта на всичко и това внася в живота ни едно по-голямо проникновение.

Практиката на нйенса чьодпа се свежда до култивиране на едно дълбоко убеждение в природата на пустотата. Нйенса касае това, което ни преследва: вкопчването в аза и всички, произтичащи от това, страхове и самозаблуди.Чьодпа означава “отсичане”. Какво е това, което отсича нашето вкопчване, страхове и самозаблуди? Това е осъзнаването на пустотата, осъзнаването на истината. Когато възгледът на пустотата изгрее в нашето преживяване, даже и само за миг, вкопчването в собствения аз естествено изчезва. Тогава започваме да добиваме увереност в това, което е наистина възможно.

Впечатлена от непоколебимата увереност на йогина Миларепа във възгледа на пустотата, Скалната демонка, при опитите си да го преследва и изплаши, прави това прочуто изявление, което илюстрира много добре възгледа нйенса чьодпа.   Тя казва:

Този демон на собствените ти наклонности възниква от ума ти, от неразпознаването на [пустата] същност на твоя ум. Аз няма да си отида само защото ти ми казваш да го направя. Ако не осъзнаеш, че умът ти е пуст, има много други демони освен мен. Но ако осъзнаеш [пустата] същност на своя ум, враждебните обстоятелства само ще те подкрéпят и даже аз, Скалната демонка, ще откликвам на заповедите ти.

Концептуалното разбиране на пустотата не е достатъчно. Трябва да го разберем чрез непосредствен опит, така че когато сме разтърсени от дълбините на съществото си, когато целият механизъм на вкопчване е поставен на изпитание, ние да можем да се отпуснем в този възглед с увереност. Когато възникнат предизвикателни обстоятелства, ние не можем просто концептуално да скалъпим нещата с идеите, които имаме за пустотата.  В такива моменти да си мислим „всичко е пустота” не помага особено. То е като да влезем в притъмнена стая, да видим парче въже на пода и да го вземем за змия. Ние можем да си казваме „това е въже, това е въже, това е въже”, но докато не запалим лампата и не видим с очите си, никога няма да сме убедени, че това не е змия и страхът ни ще остане. Когато запалим светлината, ние ще видим чрез пряко преживяване, че това, което сме мислели преди за змия е всъщност въже и страхът ни ще отмине. По същия начин, когато осъзнаем  пустата същност на аза и на света около нас, ние се освобождаваме от вкопчването и от съпровождащия го страх. От съществено значение е убежденията ни да се основават на преживяване – независимо колко малко или голямо е то.

Без таковa убеждение ние можем да се сблъскаме с много съмнения по отношение на медитативната си практика, когато се появят трудни обстоятелства. Можем да се зачудим защо медитацията ни не проработва. Ако медитацията не ни е от полза при трудности, какво друго бихме могли да направим, за да се спасим от ужаса и страха вътре в себе си ?  Какво стана с всичките тези години, през които сме практикувахме? Дали само сме се самозалъгвали? Практиката ни беше ли изобщо истинска?

В такива моменти не трябва да се обезкуражаваме по отношение способността ни да практикуваме. Съчетани с искрено умствено изследване, трудните обстоятелства могат да ни помогнат да задълбочим и изясним целта на своя път, защото те ни разкриват колко дълбоко е проникнала практиката ни в сърцевината на вкопчването в аза. Макар тези преживявания често да ни шокират и смущават, те насочват вниманието ни към непосредственото преживяване на вкопчването и болката, която то причинява, и ние започваме да мислим за изоставянето му.

Ние може да сме преживявали моменти на изоставяне на своето вкопчване и на отпускане в същността на пустотата многократно в миналото, но все още да не сме развили у себе си доверието и убеждението в това преживяване. Можем да се чувстваме уверени в момента, в който виждаме как обикновените ни объркани възприятия се разпадат, но ако не вярваме на това преживяване, то няма да повлияе на инерцията на обикновените ни объркани навици. Ще се върнем бързо към увереността си за своето монолитно и реално преживяване. В същото време, ако можем да се доверим на прякото преживяване на пустотата, ние можем, със задна дата, да хвърлим мост между преживяването на това състояние в миналото и настоящото си преживяване. Ние разчитаме на припомнянето на пряката си среща с възгледа, за да променим начина по който сме свикнали да реагираме на трудни ситуации.

От друга страна, даже и да притежаваме някакво убеждение, това не е, защото сме успели веднъж да се отпуснем в разпознаване: „Ето това е!” – ние се отървахме веднъж за винаги и няма никога вече да се вкопчим. Мисловният навик е като свитък хартия: когато за първи път я развиете, тя веднага се навива отново. Трябва непрекъснато да я изравнявате и тя в един момент ще се изправи. Нашето непрекъснато предизвикателство като практикуващи, истинският фокус на нашата практика, е в намаляване на вкопчването, което имаме в сърцевината на своя ум.

Отнасяйки се към обладания от духове свой свят с по-малко страх, ние може всъщност да открием известна интелигентност в преживяването на тази обладаност: въпреки че непрекъснато се опитваме да предпазим аза, ние инстинктивно знаем, че не можем. Това инстинктивно знание произтича от една вродена интелигентност, която схваща динамичната, невъзможна за категоризиране природа на всички неща. Тя наблюдава как нещата се появяват и изчезват – както щастието и страданието, така и промените, свързани с раждането, старостта, болестите и смъртта. Когато се вкопчваме в своя аз и в света наоколо, нашият ум изпитва дълбок конфликт и страх, защото вкопчването противоречи на нашата присъща интелигентност. Разбира се, ние не се вкопчваме, защото искаме да страдаме, ние се вкопчваме, защото искаме даизбегнем страданието. В същото време вкопчването, поради самата си същност, причинява страдание. Когато се откажем от вкопчването и се обърнем към присъщата си интелигентност, започваме да изпитваме чувство на умствено облекчение и започваме да развиваме едно ново отношение към това, което обикновено ни преследва.

Като практикуващи, които се интересуват от това да преминат отвъд самозаблудата, ние може да установим, че сме заинтригувани от обладания от духове свят на ума. Може да открием, че вместо да се опитваме да избегнем болката, ние искаме да се доближим до това, което ни преследва. Набрали смелост от преживяването на пустотата, ние можем да поставим под въпрос монолитността или истинността на нашите страхове – може би нещата не съществуват, както изглеждат. Всъщност, всеки път, когато виждаме презобладания от духове свят на ума – когато видим неговата илюзорна и пуста природа – ние преживяваме вкуса на истинското освобождаване. Ето защо големите йоги от миналото са практикували на посещавани от духове места като погребални земи. Местата които провокират скритите аспекти на ума са изпълнени с възможности за освобождение. По този начин обладаният от духове свят  – бил той гробище или светът на страховете, които се появяват от собственото ни вкопчване в аза – служи като основа за нашето осъзнаване.

Не е необходимо да се вкопчваме в своето аз, за да се наслаждаваме на живота. Животът е естествено богат и изобилстващ. Няма нищо по-освобождаващо и приятно от това да преживяваме света около нас без вкопчване. Ние не се лишаваме от преживявания, ако се освободим от своите привързаности.  Всъщност вкопчването ни пречи да се наслаждаваме напълно на живота. Ние изцеждаме себе си в опитите си да подредим света според своите предпочитания, вместо да се наслаждаваме от начина, по който преживяванията ни естествено се разгръщат.

Ние можем да оценим толкова много живота, когато сме освободени от надеждите и страховете, свързани с вкопчването в собственото ни аз, дори и в присъствието на нещата, от които обикновено се страхуваме и които се стремим да избегнем, като старост, болест и смърт. Способността да оценим всички аспекти на нашия ум наистина показва нещо за великолепния потенциал на ума. Тя ни показва, че умът е много по-велик от объркванията, страховете и тревогите, които ни преследват толкова често. Тя ни показва, че нашето лично страдание и светът на страданията „извън” нас не са нищо повече от вътрешния и външен свят на собствените ни заблуди – самсара.

Нйенса чьодпа отсича през ума на заблудите. Какво би могло да бъде по-населявано от духове и изпълнено със страх от самсара? Какво би могло да бъде по-полезно от преминаването отвъд самсара и вкопчването в собствения ни аз? Какво може да бъде по-смислено от разпознаването че самсара – това, което ни е направило толкова страхливи и нестабилни – е в самата си същност недуалността на самата пустота? Ако изпълняваме практиката на нйенса чьодпав ежедневието си, това е прекрасен начин да изживеем този живот и извършеното от нас накрая ще се отплати.