Осемте светски Дхарми

Ваджрадхара Гонпа, Н.Ю.У. Австралия Юли, 1996

© Превод: Деян Илиев

Дзонгсар Кхйенце Ринпоче

Сутрите винаги започват с Ананда, който казва: “Така чух…” Това е доста съществено, то ни казва много. Ананда, който е записал всичките думи на Буда, не е твърдял, че ученията са дошли от него. Той ясно е казал, че просто повтаря думите, които е чул отБуда Шакямуни.

В днешно време всички искат да бъдат оригинални, особено учителите. Чел съм книги от модерни учители, които твърдят, че ученията им са тяхно собствено откритие. Хората в това модерно общество са някак си привлечени от нови и оригинални неща. Но тук ние не гледаме ничии изобретения, ние гледаме незамърсената автентична Дхарма, думите на Буда.

Живеем в свят, в който сме изтезавани от постоянна несигурност. Духовността се е превърнала в бизнес и затова духовни учители като мен винаги чувстват, че трябва да генерират още бизнес. Имайки предвид тази несигурност, знаейки слабото място на хората, е доста лесно да продаваш духовност. Някои от вас може би са бизнесмени и бизнес дами, и съм сигурен, че знаете какво е необходимо, за да се продава. Първо казвате на хората че има нещо, което трябва да имат, нещо, което нямат. След това им казвате, че мястото, откъдето трябва да го купят, е тук, от мен. Аз имам това, от което се нуждаете.

Буда е казал:

“Не разчитай на човека, а на ученията.
Не разчитай на думите, а на значението.”

Това е страхотен съвет. Когато навлизаме в духовния път, важно е да сме много внимателни.

Има два основни подхода към духовния път. В идеалния вариант намерението ни да вървим по духовния път би трябвало да бъде постигането на просветление. Това е. Точка. Но, заради нашите привични тенденции, има и различен подход, и на изток, и на запад.

На изток будизмът е станал нещо като религия. Хората практикуват будизъм за дълголетие, за просперитет, за да подобрят бизнеса си, за лична изгода, за да прогонят определени духове и т.н. Така че хората не целят просветление. Те целят да украсят този живот.

На запад нещата не са по-добре. На запад Дхарма също не е посветена на просветление. Тук хората практикуват Будадхарма най-вече за да се успокоят, да се излекуват, за релаксация… за така нареченото подобрение на личността.

Буда не е преподавaл Дхарма за този вид светски печалби. Може би си мислим, че тъй като сме духовни хора, ние не търсим материални печалби. Но продължаваме да търсим някакъв вид умствена печалба. Искаме да имаме щастлив живот. И двете са считани за светски печалби. Ако притежаваме този тип мотивация, будизмът е път, който трябва да избягваме. Будисткият път накратко означава лоши новини от гледна точка на егото. Колкото повече изучаваме и практикуваме будизъм, толкова по-шокиращи стават нещата за нашето его, толкова повече нещата ще вървят против егоизма ни. Така че трябва много внимателно да помислим какво точно искаме. Не е твърде късно, все още може да се измъкнем.

Нека да поговорим за тези светски печалби – аз лично доста го имам този проблем.Атиша Дипанкара, един от най-великите будистки учени в Индия, казва нещата по страхотен начин: “Осем неща правят човека слаб.” Той е имал предвид “Осемте светски дхарми”, или осемте капана, в които падаме:

Желание за похвала
Нежалание за критика

Желание за печалба
Нежелание за загуба

Желание за щастие
Нежелание за нещастие

Желание за слава
Нежелание за лоша репутация

Те са доста важни. Трябва да ги запаметим, така че от време на време да можем да проверяваме дали не падаме в един от тези капани или дори във всичките. Аз го правя това. То е основата, сърцевината на пратиката ми – да проверявам дали падам в някой от тези капани. Лесни са за запомняне: хвалба и обвинение, загуба и печалба, удоволствие и болка, лоша репутация и слава.

Така че проверяваме дали падаме в някой от тези капани. Аз падам във всичките, особено в първия – желанието за хвалби. Винаги ми харесва да бъда хвален, това е най-голямата ми слабост. Сигурен съм, че това се случва на много от нас: малки, плитки, безполезни похвални думи ни правят много, много слаби. Същото се отнася и за критиката – някакви абсурдни, безпочвени думи на критика могат да болят завинаги.

Смятам, че всички знаете за какво говоря – за това как обичаме да побеждаваме, как не обичаме да губим; колко много обичаме вниманието; колко много не обичаме да бъдем пренебрегвани… Всичко това са капани. Ако паднем в един от тези капани, ставаме слаби.

Аз падам в тези осем капана през цялото време. Не искам да губя приятели, искам да бъда хвален, не искам да бъда критикуван, искам да имам нови ученици, искам внимание, не искам да бъда игнориран. И какво правя? За да получа това което искам и да не получа онова, което не искам, в крайна сметка масажирам егото на други хора.

В идеалния вариант, ако бях истински учител, щях да ви казвам това, което е необходимо да чуете, което може да е доста болезнено. Ако наистина взема на сериозно ролята си на духовен приятел, това ще причини болка на егото ви. В крайна сметка духовният път е да се върви против желанията на егото. Съжалявам, че го казвам, но това е единственият начин.

Ако искаме да бъдем духовни практикуващи, ако искаме да бъдем силни, трябва, така да се каже, да тренираме. Атиша Дипанкара ни дава прекрасен начин за трениране, наречен лоджонг. Лоджонг е тибетска дума и означава трениране на ума. Тренирането в общи линии представлява да си спомняме, да се запитваме в кои от тези капани падаме.

Нека да се върнем към предишния въпрос относно какъв тип мотивация имаме. Това е същността на въпроса. Сериозни ли сме за постигането на просветление или правим всичко това само за релаксация или лечение, или може би защото сме имали сериозни проблеми и пречки в живота и искаме да се възстановим? Имайте предвид, това всъщност би могло да проработи до някаква степен. Ако практикуваме Дхарма с такава мотивация, всъщност бихме могли да се сдобием с някакви светски облаги, но няма да използваме пълния потенциал на Дхарма. Що се отнася до това, дори няма да практикуваме истинска Дхарма, а някаква външна, двойнствена Дхарма.

Следователно, мотивацията ни е много важна. Ако притежаваме втория тип мотивация, мотивацията за практикуване на духовния път с цел постигането на всезнание или просветление, то тогава трябва да имаме завършен път.

И сега, какво е завършен път? Завършеният път трябва да има възглед, медитация идействие. Моля запомнете това, то е много важно. Забелязъл съм, че на запад има много методи без какъвто и да било възглед. Изглежда има една голяма плетеница от методи, разнообразие от медитации, ню-ейдж музика, пре-раждане, пре-умиране… Не казвам нищо лошо, това са добри методи. Въобще не критикувам метода, но трябва да иматевъзглед. Ако нямате възглед, това няма да ви отведе на много места, би могло да излекува някои рани, или временно да притъпи болката като един Панадол например. Възгледът е много важен. Възгледът определя медитацията и действието.

И така, как се сдобиваме с този възглед? Чрез изучаване. И чрез изследване на изученото. Това е нещо наистина необикновено за пътя, който Буда Шакямуни е преподал. Той ни е дал свободата да се съмняваме. Можете да задавате въпроси, да спорите, да анализирате в рамките на капацитета на логиката и интелигентността си. Така че трябва да изучите и да утвърдите възгледа и, основавайки се на този възглед, вие добивате увереност в пътя. Тогава можете да изберете много методи.

На този етап може да се каже, че възгледът ни е да имаме отричане. Какво имаме предвид под “отричане”? Когато гледаме филм, това е автентично отричане. Защо? Защото гледайки филма, въпреки че на екрана стават всякакви работи, ние знаем, че това е просто филм, всичко е фалшиво. Може да има любовни интриги, или напрежение, дори може да се разплачем, но някъде в ума си знаем, че това е просто филм.

Когато например ни се приходи до тоалетната по време на филма, ние имаме куража да станем и да отидем. Не е голяма работа, не сме истински хванати. Затова наричаме това“отричане” – притежаваме правилния възглед по отношение на това. Тъй като знаем за безсмиления аспект на нещата, има автентично отричане. От друга страна, в този голям филм, който наричаме живот, малко от нас имат подобен кураж.

Разбира се отричането нe означава, че тъй като разбираме, че това е филм, трябва да си тръгнем от киното и да вдигнем много шум, давайки обети никога повече да не гледаме кино. Самото осъзнаване, че това е филм, е променило цялото ни отношение към него. Няма нужда да спираме да гледаме. Може да продължим да гледаме, но вече, поради това знание, ние не се заплитаме; нещата вече не са толкова сериозни. Това е един вид малко просветление.

От това се нуждаем, но осъзнаването, че това е филм, е доста трудно. Винаги засядаме на едно място. Накрая ние винаги го мислим за истински. И както си седим тук изцяло потънали във филма, смеем се, плачем, напълно изгубени в него, някак си поради добрата ни карма, поради заслугата ни, човекът до нас ни потупва по рамото и казва: “Не се притеснявай. Това е само филм”. Този човек е учителят ни.

Да имаме такава възможност да седим до някой, който всъщност да притежава мъдростта и добротата да ни каже нещо такова, е също доста трудно. Нужна ни е много заслуга. Например, точно когато този човек ни казва, че това е просто филм, човекът зад нас може да се изкашля и може да пропуснем възможността да го чуем. Подобни неща стават през цялото време. Това е просто липса на заслуга.

Сдобиваме се с тази заслуга като си припомняме възгледа отново и отново; като не забравяме да проверяваме в кой от тези осем капана изпадаме; чрез всякакви видове различни медитации.

И така, засега бих казал, че възгледът е разбирането на безсмисления аспект на живота ни. Това, че притежаваме този възглед, не означава, че трябва да станем монаси и монахини, или да отидем в Катманду и да живеем в пещера. Не, знанието е по-важно. Знанието, че това е безсмислено, не значи че трябва да напуснете работа. Трябва все пак да продължите да работите. Ако имате шанса да станете милионер, тогава защо не? Просто го направете, но винаги знаейки истинската същност, винаги помнейки реалността на ситуацията.

Тогава става наистина забавно. Гледането на филм, знаейки че е филм и въпреки това преживявайки всичките емоции, е забавно. Защо е забавно? Защото имаме контрол. Когато нямаме контрол, когато някой друг има контрол, не е забавно. Този път обаче имаме контрол. Знаем, че е фалшиво.

В момента в ежедневния си живот нямаме контрол, не се забавляваме. Мислим, че всичко, което се случва, е толкова истинско. Помислете за връзките си с хората. Да имаш отношения с някой би трябвало да е хубаво нещо в живота ни, но дали наистина е така? В момента, в който завържем връзка, започва и несигурността, започват очакванията, появява се страх. И това никога не свършва, ами се повтаря през цялото време: колко пъти сме имали приятелка, колко пъти сме сменили приятеля си? Винаги е едно и също. Няма Г-н Идеален, Г-ца Идеална, няма идеална ситуация. Защо? Проблемът не е, че идеалните ситуации не възникват. Това не е проблемът. Ние обаче винаги имаме определени очаквания, имаме надежди и страхове и те водят до разочарования. И дори и да сме получили очакваното, тогава очакването не спира. То се умножава. Сега очакванията са подсилени – получили сме желаното и сега очакваме повече, имаме дори още повече очаквания.

Това, което можем да направим, е да развием мъдри очаквания. Това е част от лоджонг, част от тренирането на ума. Например, когато се събудим, проверяваме: “В добро състояние ли сме? Щастливи ли сме? Добре ли се справяме?” Добре сме, щастливи сме, доста сме ОК. Тогава оформяме мъдро очакване: “Това няма да продължи, то никога преди не е продължавало, това ще се промени.” И всъщност заради това щастието ни ще продължи по-дълго. И тогава, когато имаме трудности, когато имаме всичките тия проблеми, всичките тези главоболия, ние мислим: “Това не е трайно. Много пъти в миналото е имало проблеми, но се справих с тях, те не траеха вечно, и този път ще е същото”.

Това се случва на всички. Сегашните проблеми, проблемите, през които минаваме точно сега, са най-големите проблеми, нали? И мислим, че те ще бъдат най-трудните и трайни проблеми, но това не е истина. Проблемите, които сме имали преди пет години, са нищо в сравнение със сегашните, и след пет години днешните ни проблеми ще изглеждат маловажни.

Мисля, че е добра идея да оценяваме собственото си съществуване. Докато гледаме филма, докато живеем ежедневния си живот в този свят е добре да оценяваме нещата. Можем да оценим това, че седим тук точно в тази минута.

Обсъдихме възгледа, а медитацията? Медитация е “гом” на тибетски. Всъщност означава“привикване с нещо”. Значи ние сме въведени във възгледа и сега трябва да привикнем с това знание. Сигурен съм, че това сте го чували много пъти. Ако бъдем въведени в нещо като алкохола, например, тогава медитацията ни е да посещаваме бара често, колкото може по-често. След това може да поискаме да опитаме различни видове алкохол и да забъркаме определени коктейли, все тая. И малко по малко започваме наистина да обичаме алкохол. Никой не се ражда алкохолик. Трябва да го научите, да медитирате над него. И тогава ставате неразделен с алкохола. Това е почти като алкохолно просветление. Не можете да живеете без него. Ето това трябва да направим.

Медитацията е привикване с нещо. Съществува медитацията шамата, която много, много учители ни съветват да правим. Съгласен съм с това, защото шамата полага основата.Шамата е просто това – да направим ума си гъвкав, така че да може да се работи с него. В момента умът ни е като парче дърво, скован. Шамата прави ума ни гъвкав, така че да можем да правим, каквото си искаме.

Нека да кажем, че точно в момента сте ядосани. Ако ви помоля да спрете да сте ядосани, не можете. Или ако ви помоля да се ядосате веднага, също не можете. Защо? Защото нямаме контрол над умa си. Нещо трябва да се появи, определена причина и обстоятелство трябва да са налице и единствено тогава можем да включим яда си. Нямаме контрол над него. Шамата ни дава този контрол, тази гъвкавост.

Главната тема, която обсъждахме, беше лоджонг и осемте капана, осемте светски дхарми. Как да медитираме над тях? Можем да наречем това “медитация в действие”. Мисля, че това е доста важна практика, но и доста трудна понякога. Защо? Отново старият виновник – очакванията ни. Ако бъдем честни, дори и начина, по който ходим, е основан на очаквания. Ходим по определен начин така че да получим хвалби, така че да не бъдем критикувани, да спечелим нещо, да не загубим нещо, да получим внимание, да не бъдем игнорирани. Всичко – начинът, по който ходим, прическата ни, тениската, която сме облекли сутринта… правим го заради очаквания. Няма никаква естеcтвеност. И когато няма естественост, отново ставаме доста слаби. Можем да станем жертва на собствените си очаквания и на чуждите очаквания.