Отричането, или умората от самсара
От Шечен Рабджам Ринпоче
Въпреки че всички ние определено имаме силен стремеж към най-висшите и ключови учения на Ваджраяна, трябва да разберем, че преди да започнем да практикуваме тези учения, първо имаме нужда от стабилна основа. Ние не бихме тръгнали да строим красив дворец върху нестабилна основа. По подобен начин трябва да създадем здрава основа за практиката и това може да стане като развием дълбоко чувство за “отричане”, или другояче казано – едно силно чувство за умора от обикновените обстоятелства в самсара.
Ако умът ни е свободен от светски грижи и занимания, ще бъде много лесно да изминем различните етапи на пътя – към самоосвобождението на Хинаяна, към алтруистичното освобождение на Махаяна или към върховното постижение, до което води Ваджраяна. Може да практикуваме Дхарма просто за да постигнем относително щастие и удовлетворение – като дълъг живот или добро здраве. Също така може просто да се наслаждаваме на най-висшите състояния в самсара, но нищо от тези неща няма да ниосвободи от самсара. Всъщност трябва да осъзнаем, че в цялата самсара няма да успеем да открием окончателно удовлетворение.
Как обаче може да се роди в ума ни такъв стремеж – да се освободим от обусловеното съществуване? Това се случва, когато разгледаме внимателно действията, мислите и грижите си и проверим дали те наистина са толкова смислени, колкото ни изглеждат – дали наистина имат силата да дадат смисъл на живота ни. Както е казано в “Пътя на Бодхисатвата” от Шантидева: “Повечето хора прекарват живота си, опитвайки се да постигнат неща, които не могат да им донесат трайно щастие. Те се стремят към придобиване на притежания, земя, титла, пари или власт и си въобразяват, че ще получат удовлетворение от тези неща. Това е просто илюзия. Хората могат да мислят, че ако имат безкрайно много притежания, ще бъдат щастливи. Всъщност обаче, те ще трябва да положат доста усилия и да преминат през много тревоги, само за да съберат тези притежания и накрая никога няма да са доволни.
Когато веднъж се сдобият с тези неща, те започват да се притесняват как да ги запазят, започват да се плашат да не ги загубят и най-накрая, когато и това се случи, те страдат от загубването на онова, което е било толкова трудно за постигане. Същото важи за властта, титлите и известността. Какви огромни усилия коства на хората достигането на висок пост! Вижте как те с лека ръка пренебрегват напълно грижата за другите, за да могат да постигнат собствените си цели! И щом успеят, вижте всичките тези трикове, които започват да използват, за да го запазят! И когато най-накрая го загубят, обърнете внимание как изпадат в пълно отчаяние! Същото е и с онези, които преследват илюзията на славата и прекарват живота си, опитвайки се да станат известни – нещо, което е абсолютно безсмислено и кухо.
Сега…. смисълът на всичко това не е да отрече всичките ни дейности, а просто да установи правилната йерархия. Трябва да разберем, че притежанията, рангът и всичките тези грижи са безсмислени цели, и следователно няма смисъл да прекарваме целия си живот, оплетени в тях. Това разбиране ще ни даде силен подтик да излезем от порочния кръг на безкрайни и безсмислени дейности и ще ни помогне да открием онова, което е действително ценно. Освен това, страшно е важно да осъзнаем, че не разполагаме с много време, за да направим това. Виждайки по този начин, че обичайните ни занимания са лишени от същност, както и осъзнавайки истината за непостоянството и неизбежността на смъртта, трябва да разберем, че най-спешната ни задача е дапридадем истинско значение на живота си. Това значение е най-важното нещо, върху което трябва да се съсредоточим. Този силен стремеж се нарича на будистки жаргон ‘отричане’ и е подтикът и основата за обръщането на ума ни към Дхарма.
Накрая, когато умът ни стане истински подготвен за вътрешна трансформация, ние вече не изпитваме интерес към нещата, които подмамват обикновените същества – притежания, слава и т.н. – точно както едно куче не се интересува от тревата. Следователно, трябва да развиваме това чувство на непривързаност, докато не загубим напълно интерес към притежания, богатство, слава, ранг и всички подобни безкрайни проекти. Това не означава, че си поставяме за цел в западните страни, в които живеем, да станем някой като великия йогин Миларепа, който прекарал живота си в много сурови условия в планински пещери и подобни места. Просто ако умът ни е привързан към тези светски грижи, е трудно да се постигне вътрешна трансформация. Има и други размишления, които могат да ни помогнат да засилим желанието си да се освободим от обусловения свят.
Първо трябва да осъзнаем, че този човешки живот не е нещо обикновено, без стойност, а е една скъпоценна възможност. По тази причина трябва да го оценяваме и да се опитаме да го изпълним със значение. На второ място, въпреки че в момента притежаваме човешки живот, той е толкова крехък, че във всеки момент някое непредвидено обстоятелство може да причини смъртта ни. По този начин, мисълта за непостоянството трябва да служи за подтик към усърдие, за да не забравяме никога, че може да не притежаваме тази уникална възможност много дълго време. Третото размишление е, че ако искаме да продължим по този път към вътрешната трансформация, има фини неща за изпълняване, които ще ни помогнат да постигнем напредък по пътя и има неща, които трябва да успеем да изоставим, защото те ще спъват прогреса ни. Това е размишлението върху закона за причината и резултата или ‘карма’.
В тибетската история има много примери за велики мъдреци, които са успели напълно да се освободят от светските грижи. Сред тях е и един известен скитащ мъдрец от XIX век, известен с името Патрул Ринпоче. Патрул Ринпоче преподавал най-вече за състраданието. Текстът, който той използвал отново и отново, бил“Бодхисаттвачаряаватара” (“Пътят на Бодхисатвата”). Той често преподавал на открити места като планински ливади. В Тибет, когато един учител дава учение, е традиция да му се поднасят дарове, но Патрул Ринпоче никога не приемал никакви приношения.
Веднъж той изнасял едно учение в продължение на няколко седмици и вместо да седи на трон, седял върху едно издигнато мъничко хълмче с трева по средата на една поляна. Въпреки че хората знаели, че той по принцип не приема приношения, на края на учението неколцина от тях му дали в дар едно голямо парче сребро. Патрул Ринпоче просто го оставил там в тревата без никой да забележи. След учението Патрул Ринпоче си тръгнал, както било обичайно за него, без определена посока и цел, само с една малка торбичка в ръка.
Тази нощ той преспал под дърветата в гората. Един крадец, който знаел, че на Патрул Ринпоче са му подарили сребро, го последвал. Докато Патрул Ринпоче спял, той дошъл и погледнал в малката торба, но тъй като не намерил никакво сребро, започнал да претърсва дрехите му. Тогава Ринпоче се събудил и попитал: “Защо претърсваш дрехите ми така?” Крадецът отговорил: “Ами, имам нужда от среброто, което ти подариха.” Ринпоче отвърнал: “О, защо не ми каза преди? Оставих го там, където преподавах – на мястото, на което седях. Ходи и си го вземи.”
Крадецът не повярвал съвсем на това, но тъй като Патрул Ринпоче нямал сребро в себе си, решил че ще е най-добре да отиде и да провери. Той се върнал и намерил голямото парче сребро на поляната. “Какъв специален лама!”, помислил си той. След това изтичал веднага обратно при Патрул Ринпоче. Докато се приближавал, Ринпоче попитал: “Сега пък за какво идваш?” Крадецът направил три поклона и казал: “Ами, ти си лама като никой друг, затова искам да стана твой ученик.”
Тази история показва, че когато говорим за отричане, то е еднакво и за нас, и за онези велики учители като Патрул Ринпоче: идеята е не да се лишаваме от нещо, а просто да нямаме никаква нужда от такива неща. Всъщност, отричането е една огромна свобода.