Етапите на Пътя – Приемане на Убежище

Чогям Трунгпа Ринпоче

За какво става дума?

За да може някой да започне да практикува сериозно в някоя от будистките традиции, той първо трябва да “приеме убежище” при квалифициран учител. Това е една кратка церемония, при която ученикът става будист и учителят се ангажира да го води по пътя. Това е, с други думи, входната врата към будистката практика и моментът, в който се установява връзката учител-ученик. Тук сме превели обяснения за смисъла от приемане на убежище, дадени от един от най-големите тибетски учители на XX век – Чьогям Трунгпа Ринпоче. Надяваме се това да помогне за разсейването на недоразуменията, свързани с начина, по който се започва будистка практика.

ЕТАПИТЕ НА ПЪТЯ

Обяснения, дадени от Видядхара Чьогям Трунгпа Ринпоче
при церемонии по даване на убежище, 1973-1978 г.

© Превод Иво

Приемане на убежище

В нас има една обща тенденция да се впускаме във всякакви на пръв поглед запленяващи влечения и на практика нищо никога не се вкоренява в основното ни същество. Всичко в преживяванията от живота на човек, независимо дали се отнася до духовността, или до нещо друго, е просто въпрос на пазаруване. Нашият живот се състои от проблеми на болката, проблеми на удоволствията, проблеми на гледните точки – проблеми по отношение на всички възможни алтернативи, което прави съществуването ни усложнено. Ние сме привлечени от “това” и сме привлечени от ”онова”. В нашия живот правим стотици и хиляди избори – особено що се отнася до чувството ни за дисциплина, до етиката и до духовния път. В този хаотичен свят хората са много объркани по отношение на това кое всъщност е правилното нещо, което трябва да се направи. Има всякакви доводи, заимствани от всякакви традиции и философии. Ние може да се опитаме да ги комбинираме всичките заедно – понякога те си противоречат, понякога работят съвместно хармонично. Но ние постоянно пазаруваме и това всъщност е основният проблем.

Не става въпрос толкова, че има нещо грешно в традициите, които съществуват около нас; трудността е повече в нашия собствен личен конфликт, който възниква от желанието да имаме и да бъдем най-добрите. Когато приемем убежище, ние изоставяме един вид стремеж да виждаме себе си като ”добрия гражданин” или като преуспелия герой от историите. Може да се наложи да оставим миналото си, може да се наложи да оставим и потенциалното си бъдеще. Поемайки този специален обет, ние прекратяваме пазаруването си в духовния супермаркет. Ние решаваме да се придържаме към определена производствена марка за остатъка от живота си. Ние избираме да се придържаме към определена диета и да процъфтим чрез нея.

Когато приемем убежище, ние се обвързваме с будисткия път. Това е не само прост, но и в същото време изключително икономичен подход. Оттук насетне ние ще вървим по един определен път, който е бил стратегически построен и добре премислен преди две хиляди и петстотин години от Буда и последователите на учението му. Вече съществува схема и традиция; вече съществува дисциплина. Ние повече няма нужда да тичаме след този, или онзи. Ние повече няма нужда да сравняваме начина си на живот с този, на който и да било друг. След като веднъж направим тази стъпка, за нас вече няма други алтернативи; вече го няма забавлението от угаждането с така наречената свобода. Ние даваме един определен обет да навлезем в дисциплината, в която избори не съществуват – което ни спестява много пари, много енергия и много, много повърхностно мислене.

Може би този подход изглежда репресивен, но той всъщност е основан на едно чувство на съпричастност към собствената ни ситуация. Да работим върху себе си е всъщност единствено възможно, когато няма странични пътища, когато няма изход. Обикновено ние имаме тенденция да търсим отговори в нещо ново, в нещо отвън: промяна в обществото или политиката, нова диета, нова теория. Или пък постоянно търсим нови неща, които да обвиним за проблемите си, като връзките си с други хора, обществото, или каквото там си намислите. Да работим върху себе си, без такива странични изходи, е будисткият път. Ние започваме с подхода на хинаяна – тесният път на простотата и отегчението.

Приемайки убежище, в определен смисъл ние ставаме бездомни бежанци. Приемането на убежище не означава, че обявяваме безпомощността си и прехвърляме всичките си проблеми на някой друг, или на нещо друго. Няма да има помощи за бежанците, нито пък някакви осигуровки и специализирана помощ. Смисълът на ставането на бежанец е да оставим нашата привързаност към фундаменталната сигурност. Ние трябва да оставим нашето чувство за дом, което и без това е илюзорно. Може да имаме чувство за дом по отношение на мястото, където сме родени, и начина, по който изглеждаме, но от фундаментална гледна точка ние нямаме никакъв дом. Всъщност в живота на човек няма здрава основа на сигурност. И тъй като нямаме никакъв дом, ние сме, така да се каже, изгубени души. В основата си ние сме напълно загубени и объркани и в определен смисъл – патетични.

Това са специфичните проблеми, които ни служат за отправна точка, от която изграждаме чувството си, че ставаме будисти. Свързвайки се с нашата загубеност и обърканост, ние ставаме по-отворени. Ние започваме да виждаме, че търсейки сигурност, не можем да се вкопчим в нищо – всичко постоянно се отмива и става нестабилно, постоянно, през цялото време. И това се нарича живот.

Така че да станем бежанци означава да осъзнаем, че всъщност няма нужда от дом, от ”своя земя” Приемането на убежище е израз на свобода, защото като бежанци ние повече не сме обвързани с нуждата от сигурност. Ние сме се озовали на ничия земя, където единственото нещо, което може да се направи, е да се свържем с ученията и със самите себе си.

Церемонията по приемане на убежище представлява едно окончателно решение. Признавайки, че единствената работна основа сме самите ние и че няма начин да се избегне това, човек приема убежище в Буда като пример, в Дхарма като път и в Сангха като компания. Въпреки това, това е едно пълно посвещаване на самите нас. Церемонията отсича въжето, което свързва кораба с котвата; тя бележи началото на една одисея на самотата. Все пак това също включва и вдъхновението на учителя – в този случай аз – и неговата приемственост. Участието на учителя е един вид гаранция, че няма да се върнете обратно към въпроса за сигурността като такъв, и че ще продължите да отчитате своята самота и да работите върху себе си, без да се опирате на никой. Най-накрая вие ставате истински човек, стоящ на собствените си два крака. В този момент за вас всичко започва.

Това пътуване е като пътуването на първите заселници. Ние сме пристигнали в ничия земя и нямаме абсолютно нищо със себе си. Ето ни тук и трябва да направим всичко със собствените си ръце. Ние сме, по свой собствен начин, пионери – всеки е историческа личност, извършваща собственото си пътуване. Това е едно индивидуално пионерско начинание по изграждането на духовна основа. Всичко трябва да бъде направено и произведено от нас. Никой няма да ни подхвърля малки шоколадови бонбончета и да ни утешава с курабийки. Така че трябва да се научим да доим кравите. Всъщност трябва първо да намерим самите крави – те може би са диви животни на този етап, и трябва да ги опитомим, да ги сложим в обор, да ги доим и да отгледаме малките им. Трябва да се научим как да правим меч: трябва да стопим камъка и да направим желязо от него. Трябва да направим всичко. Ние сме дошли тук боси и голи и трябва дори дрехите да си направим – собствените ни обувки и шапки, каквото там ни е необходимо. Това е началната точка, ние сме точно тук, в тази точка. Това начало е необходимо.

Ако приемем една предварително изфабрикувана религия, която ни казва точно най-добрия начин да се направи всичко, то сякаш тази религия ни дава един завършен и напълно обзаведен дом. Ние напълно се израждаме. Ние няма нужда да полагаме каквото и да било усилие и енергия, така че посвещаването и почитта ни нямат основа. Ние в крайна сметка започваме да протестираме, защото не сме получили луксозната тоалетна хартия, на която сме свикнали. Така че на този етап, вместо да влизаме в един приятно подреден хотел или в луксозна къща, ние започваме от примитивното ниво. Ние трябва да измислим как да построим града си и как да установим отношения с другарите си, които правят същото.

Ние трябва да работим с чувството за свещеност и богатство и за магическия аспект на нашето съществуване. И това трябва да се направи на нивото на всекидневното преживяване, което е лично ниво, едно изцяло интимно ниво. Няма черни овце. Когато приемете убежище, вие ставате отговорни за себе си като последователи на Дхарма. Вие изолирате себе си от останалия свят, в смисъл, че светът повече няма да ви помага; той повече не може да бъде считан за източник на спасение. Той е просто мираж, майа. Той може да ви се надсмива, да ви свири музика, да танцува за вас, но въпреки това пътят и вдъхновението по пътя зависят от вас. Вие трябва да го направите. Ти обвързваш себе си като бежанец към самия себе си, повече не мислиш, че някакъв божествен принцип, който съществува в свещенния закон, или в свещенните писания, ще те спаси. Това е нещо много лично. Ти изпитваш чувство на самота, на изолация – едно чувство, че няма спасител, няма помощ. Но в същото време има и чувство на принадлежност: ти принадлежиш към традиция на самотата, в която хората работят заедно.

Може да си кажете: “Аз съм бил така много време. Защо трябва да има церемония?” Церемонията е важна, защото тогава ще има определен момент и дата, на която вие се обвързвате. Ще има една определена частичка от секундата, след която се обвързвате със себе си и вие ще знаете това много точно и ясно. То е същото като празнуването на Нова година – когато часовникът удари дванадесет, вие най-накрая казвате: “Честита Нова Година.” Има го този определен момент. Така че ние трябва да сме сигурни, че няма размити граници по отношение на нашия спомен и обвързване. Вие сте хлъзгави риби и имате нужда от някакъв вид мрежа. Мрежата, в която сте хванати, е ситуацията на приемане на убежище; а рибарят, човекът, който ви вади от водата, е учителят. В този момент рибата няма избор и трябва да се предаде на рибаря. Без церемонията това някак си не действа; цялото нещо е оставено прекалено много на вашето въображение и на вашия хлъзгав субективизиран процес.

Когато ставаш бежанец, последовател на учението на Буда, ти се качваш на влак, който е без задна скорост и без спирачки. Влакът идва и те взима на определена станция в определен момент. Ти се качваш на влака, след това свирката изсвирва и потегляш. Така че церемонията на убежището е един крайъгълен камък, който бележи момента, в който ти ставаш будист, не-теист. Вие повече няма нужда да правите жертви в името на някой друг, да се опитвате да се спасите, или да спечелите прошка. Повече няма нужда да се превземате, за да получите усмивка от оня приятел, който ни наблюдава, стария човек с брадата. Що се отнася до будистите, небето е синьо и тревата е зелена – през лятото, разбира се. Що се отнася до будистите, човешките същества са много ценни и те никога не са били заклеймявани – освен от своето собствено объркване, което е разбираемо. Ако никой не ви покаже път, някакъв вид път, вие се обърквате. Вината не е ваша. Но сега на вас ви е показан път и вие започвате да работите с определен учител. В този момент никой не е объркан. Вие сте това, което сте, и ученията са това, което са, и аз съм този, който съм – един учител, който ще ви направи будисти. Това е една много радостна ситуация що се отнася до мен – ние ще работим заедно от началото до края.

Приемането на убежище в Буда като пример, приемането на убежище в Дхарма като път и приемането на убежище в Сангха, като компания е много ясно, много определено, много точно и много изчистено. Хората са правили това през изминалите две хиляди и петстотин години на будистката традиция. Приемайки убежище, вие получавате това определено наследство в своята система; вие се присъединявате към тази определена мъдрост, която е съществувала две хиляди и петстотин години без прекъсване и без замърсяване. Тя е много директна и много проста.

Приемане на убежище в Буда

Вие приемате убежище в Буда не като в спасител – не с чувството, че сте намерили нещо, което ще ви даде сигурност – а като пример, като някой, на който може да подражавате. Той е пример за едно обикновено човешко същество, което е видяло през заблудите на живота, и на обикновено, и на духовно ниво. Буда е открил пробуденото състояние на ума, свързвайки се със ситуациите, които са съществували около него: объркването, хаоса и лудостта. Той е бил способен да погледне тези ситуации много ясно и точно. Той се е дисциплинирал, работейки върху собствения си ум, който е бил източникът на целия хаос и объркване. Вместо да стане анархист и да обвини обществото, той е работил върху себе си и е постигнал онова, което е известно като “бодхи”, или “просветление”. Последният и окончателен пробив се е случил и той е бил способен да обучава и работи с чувстващите същества, без нищо да му пречи.

Примерът на живота на Буда е приложим, защото той е започнал от основно същия вид живот, който водим ние, със същото объркване. Но той се е отрекъл от този живот, за да може да открие истината. Той е преминал през много религиозни “екскурзийки”. Той се е опитал да работи с теистичния свят на Хиндуизма на своето време и осъзнал, че с това са свързани много проблеми. След това, вместо да търси външно разрешение, той започнал да работи върху себе си. Той започнал да се вдига сам за косата, така да се каже, и станал Буда. Преди да направи това той е бил просто един вятърничав духовен екскурзиант. Така че приемането на убежище в Буда като пример означава да осъзнаем, че нашата клинична история е напълно сравнима с неговата, и след това да решим, че ще следваме примера му и ще направим, каквото той е направил.

Приемайки убежище, вие започвате да осъзнавате, че можете всъщност да се съревновавате с Буда. Вие можете да го направите. Преди две хиляди и петстотин години един човек, който също е трябвало да се справи със своята ежедневна ситуация, е успял да се пробуди и да изживее болката на живота. Той е бил способен да проправи пътя си през това и да работи с това и най-накрая да постигне състояние на Буда, просветление. Този човек е бил наречен Гаутама, вождът на племето Шакя. Той е бил принц, който имал всякакъв вид лукс и сигурност и който се е почувствал отчужден от основното си състояние на здраве. Така че той решил да постави под въпрос цялото нещо. Той избягал от царството си и практикувал медитация в джунглите и горите. Единствените приятели, или духовни учители, които могъл да намери били всичките духовни материалисти: те използвали медитацията, за да закрепостят егото. Той опитал всякакъв вид духовни трикове – да задържа дъха си, да се обръща наопаки, да седи в средата на лагерен огън – и не открил никакъв смисъл във всичко това. След това започнал да се издига, да изработва сам собственото си освобождение. Така че той спечелил просветлението със собствените си усилия. Той е бил толкова интелигентен, че е успял да се измъкне от психологическия материализъм на опитите да се подсили егото чрез идеи, а също и от духовния материализъм. Той успял да удържи победа и над двата вида материализъм. Оттам насетне той е бил известен като Буда – Пробудения.

Ние също можем да направим това. Хиляди хора в традицията на Буда са го направили. В нашия живот постоянно участват психологическият материализъм и духовният материализъм, така че имаме същия материал, върху който да работим. Няма съмнение, че имаме достатъчно от този вид храна за умовете си.

Една от големите стъпки в развитието на Буда е било осъзнаването, че няма причина да вярваме, или да очакваме нещо по-голямо от основното вдъхновение, което вече съществува в нас. Това е една не-теистична традиция: Буда е престанал да разчита на какъвто и да било божествен принцип, който би могъл да се спусне върху него и да разреши проблемите му. Така че приемането на убежище в Буда по никакъв начин не означава да го считаме за бог. Той е бил просто един човек, който е практикувал, работел, изучавал и преживявал нещата на лично ниво. Имайки това предвид, приемането на убежище в Буда се свежда до изоставянето на недоразуменията по отношение на божественото съществуване. След като ние притежаваме онова, което е известно като буда-природа, просветления интелект, ние няма нужда да взимаме назаем нечия чужда слава. Ние съвсем не сме толкова безпомощни. Ние вече имаме собствени ресурси. Йерархията на божествени принципи е неприложима. Всичко до голяма степен зависи от нас. Нашата индивидуалност е създала наш собствен свят. Цялата ситуация е много лична.

Приемане на убежище в Дхарма

След това ние приемаме убежище в ученията на Буда – Дхарма. Ние приемаме убежище в Дхарма като път. По този начин ние откриваме, че всичко в житейската ни ситуация е един постоянен процес на учене и откриване на нови неща. Ние не разглеждаме някои неща като светски, други – като свещени, а всичко се разглежда като истината – което е дефиницията на Дхарма. Дхарма е също така и безпристрастност, което в този случай означава да не се вкопчваш, да не задържаш, да не се опитваш да притежаваш, това означава неагресия.

Обикновенно основната нишка, която преминава през всичките ни преживявания, е нашето желание да имаме един чисто целево-ориентиран процес: всичко, чувстваме ние, трябва да бъде направено, за да подхраним нашата амбиция, нашата конкурентност, нашата “печеност”. Това е нещото, което обикновено ни кара да станем велики професори, велики механици, велики дърводелци, велики поети. Дхарма – безпристрастността – пресича този дребнав, целево-ориентиран възглед, така че всичко става просто един процес на учене. Това ни позволява да се свържем с живота си изцяло и правилно. Така че, приемайки убежище в Дхарма като път, ние развиваме чувството, че си струва да вървим по тази земя. Нищо не се счита просто за загуба на време; нищо не се счита за наказание, или за причина за съжаление и оплакване.

Този аспект на приемане на убежище е особено приложим в Америка, където е доста модерно да се прехвърля цялата вина върху другите и да чувстваме, че всякакви елементи от връзките ни с другите, или от обкръжението ни, са нездравословни или замърсени. Ние реагираме с досада. Но след като веднъж започнем да правим това, няма начин. Светът се разделя на две части: свещена и профанна, или това, което е добро и правилно, и онова, което се счита за лошо, или необходимо зло. Приемането на убежище в Дхарма, приемането на безпристрастен подход, означава, че целият живот се счита за една плодотворна ситуация и за една ситуация на учене, винаги. Каквото и да се случва – болка или удоволствие, добро или лошо, справедливост или несправедливост – е част от процеса на ученето. Така че няма нищо, което да бъде обвинявано; всичко е пътят, всичко е Дхарма.

Това безпристрастно качество на Дхарма е израз на нирвана – свобода, или откритост. И след като веднъж приемем този подход, тогава всяка духовна практика, през която може да преминем, се превръща в част от ученето, вместо просто да е ритуалистична или духовна, или въпрос на религиозно задължение. Целият процес се интегрира и става естествен.

Ние винаги сме се опитвали да намерим смисъл в разпуснатостта и незадоволителността на живота, опитвайки се да направим нещата сигурни и опитвайки се да замразим това измиващо се качество в някаква определена кохерентна структура. Но сега ние повече не можем да намерим много голям смисъл в това. Нещата постоянно се променят, постоянно се движат, постоянно стават нещо друго. Така че сега ние започваме да работим, изхождайки от предпоставката, че този поток, или цикличност на възход и падение в нашия живот, може да бъде разглеждан като отражение в огледало, или като вълните в океана. Нещата се доближават до нас и ние почти можем да ги хванем, но след това те изчезват. Нещата изглеждат сякаш точно ще разберем смисъла, след това изведнъж има едно голямо объркване и онова, което е щяло да стане смислено, изглежда страшно далечно, на хиляди километри. Ние постоянно се опитваме да се вкопчим в нещо и го губим, точно когато мислим, че сме го докоснали. Това е източникът на фрустрацията, на страданието – или “дукха”, както го е нарекъл Буда. Дукха е Първата благородна истина. Разпознавайки това, ние започваме да откриваме смисъл в нищото, така да се каже. Преходността започва да става по-смислена от опитите да замразим истината в нещо солидно. Това осъзнаване – разбирането на постоянните приливи и отливи и работата с тях – е значението на приемането на убежище в Дхарма.

Този подход включва качеството на прямост и отсъствие на заблуда, или може дори да кажем – липса на учтивост. Това означава, че ние наистина се изправяме лице в лице с фактите на живота директно, лично. Ние нямаме нужда да използваме подплънката на учтивостта, или евтиното отношение, а изживяваме наистина живота. И това е един много обикновен живот: болката е болка и удоволствието е удоволствие. Ние няма нужда да използваме друга дума, или намеци. Болката и удоволствието, и объркването – всичко се случва много разголено. Ние сме просто обикновени. Но разголеността и отсъствието на учтивост не означават задължително, че ставаме пълни диваци. Ние сме разголени в смисъл, че просто продължаваме живота си без подплънките, с които обикновено сме си служили. С нашите приятели, с нашите роднини, с всичко, което се случва, ние можем да си позволим да бъдем много прости и прями, и интимни.

По този начин всички неща, които се случват в живота – икономически, домашни и духовни, повече не се разглеждат като принадлежащи към различни подразделения, ами всичко се комбинира в една ситуация. Това означава да се следва пътя на Дхарма. Нито горещите наситени моменти на пълна клаустрофобия, нито студените моменти на безразличие не се считат нито като изключително добри, нито като изключително ужасни. Това са просто аспектите на живота, в който сме въвлечени. Това е един естествен процес, който се случва постоянно. Приемането на убежище в Дхарма означава да се свържете с всичко, което се случва – от трескáта в кутрето ви до дядо ви, който извършва самоубийство във ваше име; от най-малкото – до най-голямото, като част от един естествен процес. Всякакви форми на пътуване се случват постоянно. Всички те са просто трик; те са просто интересни сцени от живота.

Но все пак вие не може просто да кажете: “Нека да го оставим така. Нека просто да наблюдаваме всичко и да станем велики поети.” О, не. Вие не може просто да пишете поезия за това, или да свирите музика за това, или да го изтанцувате. Вие трябва да се потопите във всяка от тези сцени на живота напълно. И навлизането в тях е значението на пътя – те се превръщат в път. Това е придружено от практиката на медитация, която прави цялото нещо много ясно и точно. Колкото по-ясни стават умовете ни, толкова по-истински и живи стават всички малки нещица, които са обещаващи и заплашителни: надеждите и страховете, болките и удоволствията.

Дхарма традиционно се разделя на два аспекта. Първият е онова, което е било казано, което означава – свещените писания, книгите с учения, които са били написани от времето на Буда до наши дни. Тези свещени книги, които са били предавани от поколение на поколение, съдържат истината за онова, което е било преживяно, което е вторият аспект на Дхарма. В цялата будистка приемственост индивиди са преживявали реалността и истината, съдържаща се в ученията, и това може да бъде изпитано и от вас. Това е едно откритие в собствения ви живот, което се случва и когато сте с учителя си, и когато сте сами. То се случва особено чрез преживяването на медитация – и във формалната седяща практика, и в медитацията-в-действие.

Приемането на убежище в Дхарма означава, че преживяванията, които се случват в живота ви, както болката, така и удоволствието, са също свещени учения. Ученията не са свещени, защото са били открити в космоса, или защото са дошли от небето и са били дадени от божествени принципи. Но ученията са били открити в сърцето, в човешките сърца – в буда-природата. Например будисткият канон – Трипитака, е основан на нечие преживяване. Той целият е нечие слово, нечия беседа. Сто и осемте тома на сутрите са изговорени думи – комуникация от едно човешко същество към друго. Буда, който е бил напълно пробуден, е комуникирал с други човешки същества, които не са били пробудени, които са били полу-пробудени, или са били някак си в пробудено състояние. Истината никога не е дошла от небето; тя винаги е идвала от човешкото състояние. Четирите благородни истини на Буда описват човешкото преживяване на болка, произхода на болката, възможностите за спасение и възможностите на пътя. Това са много буквални истини; те са пряка истина, а не нещо, което е било изфабрикувано на горните етажи.

Така че при приемането на убежище в Дхарма, книгите с ученията не се считат за мистични писания, които са били създадени, когато облаците и слънцето са се срещнали и са написали нещо на плоча. Тези книги са били написани с мастило и писалка върху късчета хартия. Спомените от семинарите, разговорите и беседите, които Господарят Буда е дал, били записани просто като описание на онова, което един пробуден човек е казал, как един пробуден човек се е държал в живата ситуация. Така че приемането на убежище в Дхарма няма нищо общо с извънземно влияние, няма нищо общо с марсианците и няма и нищо общо с Йехова, но то определено има нещо общо със здравето. Приемането на убежище в Дхарма означава, че преживяването на човешките същества може да се издигне до такива висини, че парадоксално ние всъщност може да се пробудим в самите себе си.

Още веднъж – каквото и да се случи в умовете ни, е една ситуация на учене: отношенията на любов и омраза, които се развиват около нас, чувството за липса на късмет, чувството, че сме късметлии, чувството за поражение, чувството за арогантност и егоцентризъм, чувството за патриотизъм, чувството за печеност, чувството, че сме специални и чувството за объркване – всички те са включени в нашата специфична основна ситуация. Това е пътят. Това е единственият начин, това е единственото нещо, върху което може да работим. Ние не може просто да доим кравата на гурото през цялото време, когато ожаднеем, или огладнеем. Но ние можем да изживеем нашия стил на живот и нашия процес на развитие според Дхармата на онова, което е било казано. С това ние в същото време се настройваме към Дхармата на онова, което е било преживяно, както са направили последователите на Дхарма в миналото – което е много силно и изпълнено със значение за всички нас.

Приемането на убежище в Сангха

След като сме приели убежище в Буда като пример и в Дхарма като път, след това ние приемаме убежище в Сангха, като компания. Това означава, че ние имаме много приятели, събратя бежанци, които също са объркани, и които работят със същите указания, които използваме и ние. Всеки едновременно се бори със своята собствена дисциплина. Когато членовете на сангхата започнат да изпитват чувство за достойнство и тяхното чувство за приемане на убежище в Буда, Дхарма и Сангха започне да се развива, те могат да действат като напомняне и да осигуряват обратна връзка едни на други. Вашите приятели в сангхата ви осигуряват една постоянна точка за сравнение, която създава един постоянен процес на учене. Те действат като огледални отражения, за да ви напомнят, или да ви предупреждават в ситуациите от живота. Това е видът другарство, което се разбира под сангха. Ние всички сме в същата лодка; ние обаче споделяме чувството за доверие и чувството за по-висш стремеж, едно органично приятелство.

В същото време вие трябва да стоите на собствените си два крака. Тук едновременно участват чувството за индивидуалност и чувството за другарство. Вие работите заедно и си помагате един на друг, но не си помагате толкова много, че да се пристрастите към взаимната си помощ. Ако се облегнете на някой в слаб момент от живота си, човекът, на който се облягате, може да изглежда силен, но той също ще започне да прихваща вашата болест. Ако той падне, и вие ще паднете. Ако принципът беше просто да се облягаме един на друг, можехме да имаме хиляди хора, които всичките се облягат един на друг, но след това, ако един падне, всички ще паднат. Цялото нещо би се сринало като стара запустяла сграда и би настъпил огромен хаос. Това би бил самоубийствен процес, при който хиляди се сриват едновременно – което би било голяма бъркотия, би се дигнал голям прах.

Така че приемането на убежище в сангха означава, че имате желание да работите със своите събратя ученици – своите братя и сестри в Дхарма – докато в същото време запазите независимостта си. Това тук всъщност е много важен момент, що се отнася до обета на убежището. Никой не налага своите тежки разбирания  върху останалата сангха. Ако един човек се опитва да действа като катализатор, или говорител на цялата сангха, това се счита за своеволие. Ако някой е много плах, доверчив и зависим, това също се счита за своеволие. Вместо това, всеки член на сангхата е индивид, който е на пътя по различен начин от всички останали. Точно затова вие получавате постоянно всякакъв вид обратна връзка: положителна и отрицателна, окуражаваща и обезкуражаваща. Тези богати ресурси стават достъпни за вас, когато приемете убежище в сангха, братството от ученици. То е сякаш парче мая е сложено сред стотици зрънца ечемик. Всяко зрънце започва да се изпълва с мая, докато най-накрая имаме една огромна, прекрасна, гигантска бъчва с бира. Всичко е напълно пропито с мая, всяко от зрънцата е придобило индивидуална сила – така че цялото нещо се превръща в един истински свят.

Сангхата е общността от хора, които имат съвършеното право да пресекат вашата глезотия и да ви дадат своята мъдрост, както и съвършеното право да демонстрират своята собствена невроза и да бъдат ”видени” от вас. Компанията на сангхата е едно чисто приятелство без очаквания, без изисквания и в същото време – носещо чувство на осъществяване.

Сангхата е източник на учене толкова, колкото е и духовният приятел, или учителят. Така че има нужда от определено доверие в сангхата. Но тук трябва да направим едно много точно разграничение: ние говорим за организираната сангха, която е сангхата от практикуващи, които наистина седят заедно, практикуват заедно и също така работят върху себе си. Без тази сангха ние нямаме отправна точка, ние сме хвърлени обратно в голямата самсарична супа и нямаме идея кои и какво сме. Ние сме загубени.

Затова повече не разглеждаме себе си като самотни вълци, които са напипали нещо толкова ценно, че нямаме нужда да се свързваме с никой и нищо, независимо дали става въпрос за организация, седяща практика, или голямата сангха. В същото време ние не трябва просто да се оставяме да бъдем носени от тълпата. Всяка крайност дава прекалено голяма сигурност. Идеята е постоянно да се отваряме, напълно да оставим фиксациите си. Има много нужда от “оставяне”.

Присъединяването към този определен клуб от самотници, които се наричат сангха, е много героично начинание. От конвенционална гледна точка вие не се присъединявате към нищо, освен ако основата не е подсигурена. Обикновено вие плащате определена сума пари, за да се присъедините към даден клуб, и това ви дава вида услуга, която ви кара да се чувствате добре и сигурни. Но в този момент става въпрос за един много безличен подход, по един странен начин той е също така и много личен. Вие сте готови да работите със самотата си в група. Сангхата е съставена от хиляди хора, които са сами заедно, работят заедно със своята собствена самота, със своята собствена изолираност. Те заедно съставят един оркестър – вие можете да танцувате на неговата музика и това е едно много лично преживяване. Вие започвате да се присъединявате към тази специфична енергия, която позволява едновременното съществуване на индивидуалността, спонтанността, а също и на не-агресията.

Чувството за доверие и честност в сангхата плаши много хора: въпреки това искреното общуване се случва. Също така нивото на сложност на сангхата естествено се повишава. Ние не можем да разглеждаме сангхата като една типична клубна ситуация, като едно небрежно домакинство. На това ниво сангхата е едно безупречно домакинство, с безупречни отношения, в които преживяванията един към друг се случват по един много личен начин. Истинската сангха е съставена от напълно посветени на задачата си хора, които всъщност работят върху себе си. Те не са развили никакви фантастични трикове, магия, необикновена философия, или нещо такова. От тази гледна точка такова братство може да изглежда отегчително, прекалено обикновено. Въпреки това то е много истинско. Доста е вероятно от време на време да потърсите необикновени приятели, или да предприемете необикновени начинания, но някак си тези стремежи се оказват напълно пластмасови, част от един свят на сънища, така че вие се завръщате при истинската сангха, при истинските хора, които наистина се грижат за самите себе си, на които им пука за вас като приятел и които се свързват с цялата ситуация, без нищо да остава забулено зад консенсус на слабостта.

При даването на обета на убежището има три вида промяна: промяна на отношението, промяна на външните белези и промяна на името.

Промяна на отношението

Промяната на отношението включва развиване на чувство за симпатия към самия себе си и съответно – към света. Отношението на човек се променя и става неагресивно и безпристрастно. Агресията е едно общо чувство на стегнатост и враждебност – считаме целия свят за обект, с който трябва да водим битка. А при страстта, човек се опитва да спечели нещо, въвличайки се в постоянно единоборство. И в двата случая се получава една постоянна битка със света, това ще рече – със самия себе си.

Когато промените отношението си, вие развивате едно осъзнаване, което ви позволява да се отнасяте приятелски към самите себе си, а следователно – и към другите чувстващи същества. Има чувството на доброта. Това е свързано с обвързването с практиката на медитация, която създава една отвореност към собствените ви възходи и падения, и една готовност да ги понесете и да работите с тях. Вие развивате такава пълна връзка с ученията, че те стават част от вас. Трите скъпоценности – Буда, Дхарма и Сангха – стават част от вашето съществуване и вие израствате от това, вие работите с това, вие живеете с това. Вие не ставате ”религиозен човек”, но ставате добър, мек, много благ и податлив на влияние. Вие не си създавате през цялото време защитни механизми.

Като будист, вие не сте толкова алчен. Ако закуската ви не е сготвена точно по начина, по който я искате, вие се отпускате и изяждате ронливата закуска, която не харесвате. Има едно чувство, че може да дадете един сантиметър от изискванията си – само един мъничък сантиметър, частичка от секундата. Така че да се опитвате да се отпуснете, което е промяната на отношението, и е много важно. Обикновено ние не искаме да дадем от територията си: “Искам да е по моя начин. Искам пълно, стопроцентово гостоприемство и ако не го получа, ще се бия за правата си”, и така нататък. Това е проблематично и в определен смисъл анти-будистко.

Друг аспект от промяната на отношението е, че когато станете един напълно завършен будист, вие чувствате, че върху всяка ситуация от живота ви може да се работи. Не се чувствате отчужден от своите проблеми и не се опитвате да се поставите в някаква специална духовна орбита. Вие можете да бъдете много нежни и внимателни към себе си и към другите хора и да се свържете със света, което сякаш е основният момент в будистките учения. Но вие няма нужда да си слагате изкуствената маска на усмивка и приветливост, фалшивото отношение на “любов и лекота”. Това е едно истинско преживяване – вие навлизате в традицията на неагресивното състояние на ума и можете да се държите по този начин без нищо изкуствено.

Неагресивността в този смисъл също така означава и въздържане от отнемане на живот; вие се въздържате от личното отхвърляне на животните, враговете, човешките същества,какъвто там е случая… Хората понякога се гордеят с убиването на мухите; в една такава дребнава ситуация те се въвличат в един вид “хванах те!” отношение. Това е много дивашки начин на поведение. Да станете последователи на Дхарма означава да не сте толкова повърхностни във фундаментален смисъл. Вие започвате да обръщате внимание на подробностите от ситуацията на всекидневния ви живот, която става по-важна и всъщност – свещена.

Такова отношение не може да бъде изфабрикувано. То може да се появи само от много медитативна практика; това изглежда е единственият начин. Седящата практика на медитация сякаш естествено създава доброта и състрадание.

Промяна на външните белези

Промяната на белезите е тясно свързана с промяната на отношението. След като веднъж започнете да се отнасяте към света с неагресия, вие започвате да показвате признаци на здравето, което е поначало във вас. Вие всъщност няма нужда да се опитвате да доказвате нищо на вашите роднини, на вашите родители, на вашите приятели. Думите нямат влияние; хората около вас могат просто и пряко да оценят развиването на добротата и разумността във вас. Не става въпрос за това, че се опитвате да бъдете учтиви и да проявявате разбиране в евтиния смисъл, но вие се опитвате да бъдете учтиви и да проявявате разбиране отвъд ангажирането със собствения си личен комфорт. Така че някакво чувство за искреност и симпатия се случва  и това е признакът, че сте станали будист. Вие започвате да се превръщате в различна порода човек. Вие ставате добър, внимателен човек, който е открит и в същото време смел.

Вие очевидно няма изведнъж да се превърнете в сияещ, щастлив, лек просветлен човек. Но цялата идея е в това, че е възможно, ако седящата практика и дисциплината присъстват, личността на човек да се промени от това болезнено, сериозно, самовглъбено ниво на невроза в нещо отворено, остро, задълбочено и радостно. Това не е реклама – тази промяна се е случвала с учениците през целия ни опит в тази страна.

Промяна на името

Традиционно в Тибет и в другите будистки страни родителите дават на децата си прякор, който се използва в детството им. След това, когато детето приема обета на убежище, на него му се дава будистко име. Прякорът престава да се използва, или може би се използва само от време на време сред най-тесния кръг от роднини, и се приема будисткото име. В настоящата обстановка този подход може да е малко странен, така че искам да оставя на всеки човек да реши сам дали да използва името, получено при убежището. Идеята е, че когато ви извикат с будисткото ви име, трябва да възприемете това специфично отношение на доброта. Името ви трябва да действа като подсещане, а не като нещо, което дава нова основа за идентификация на егото, или пък просто като дръжка, за която другите ви издърпват.

Значението на името е свързано с определен вид вдъхновение, което може да развиете. То не е задължително ласкателно име, нито пък е унизително – но е определен вид послание. Вашето будистко име представлява един вид окуражаване към някакво развитие на личността ви, което е свързано с практиката на медитация – някакво чувство за вашия специфичен подход към Дхарма.

Церемонията по даване на обета на убежище

Основната част от церемонията по даване на обета на убежище включва три поклона и след това трикратно повтаряне на формулата на убежището: “Приемам убежище в Буда, приемам убежище в Дхарма, приемам убежище в Сангха.” Трябва да обясня целта на поклоните. Има всякакви самоделни духовни пътувания, които може да предприемем, но онова, което е важно и необходимо, е да предадем, да изоставим измамата на нашето его. Едно такова предаване ни прави много по-самобитни и много по-тясно и лично свързани с реалността. Следователно идеята на поклоните е да изоставим нашите лични стремежи от всякакъв вид, така че да започнем да се настройваме към този път.

Когато се покланяте, вие слагате събраните си длани последователно на нивото на челото, гърлото и сърцето, което символизира предаването на вашето тяло, реч и ум на Буда, Дхарма и Сангха, без да очаквате нищо в замяна. Покланянето до земята има огромно значение – това означава окончателно предаване. Вие се обвързвате истински, вие сте готови да се предадете напълно на безизборното здраве на земята и да станете бежанец на ничия земя. Миналите, настоящите и бъдещите владетели на приемствеността са символизирани от тази земя. Вие може да се ядосате на тази земя, вие може да се чувствате много добре по отношение на тази земя, вие може да се чувствате много безразличен към тази земя – но винаги земята си остава тук, и остава стабилна. Когато се покланяте до земята, вие се предавате на това основно здраве.

Вие правите трите поклона пред олтара, който символизира нашето наследство. По-точно той символизира приемствеността на онези, които предават просветления ум, който съществува в миналото, настоящето и бъдещето. Вие също така се покланяте на учителя, който въплъщава тази приемственост. Методът, използван в миналото, вече не е мит, а е истински и жив. Вие имате един жив будист пред себе си.

Колениченето и повтарянето на формулата на убежището е същинското приемане на убежище. То има три аспекта: осъзнаването на себе си, осъзнаването на нуждата от закрила, и осъзнаването на другия. Когато казвате: “Аз приемам убежище”, вие молите да бъдете приет като бежанец. И когато казвате: “в Буда, Дхарма и Сангха”, вие осъзнавате другия, който е примерът, пътят и чувството за общност. В тази ситуация вие трябва да бъдете много целенасочени, да осъзнавате целия процес, през който преминавате.

Вие повтаряте формулата на убежището три пъти. Първият път подготвя основата, вторият път отивате по-нататък; и третият път напълно сте отишли.

Дисциплината по приемане на убежище е нещо повече от доктрина или ритуал: вие физически се заразявате с обвързване към будадхарма, будизмът се предава във вашата система. Нещо в приемствеността, което е много физическо, почти на нивото на химията, влиза в системата ви и вие ставате част от приемствеността. От този момент насетне вие сте последовател на приемствеността на практиката. В този момент енергията, силата и благословията на основното здраве, което е съществувало в приемствеността две хиляди и петстотин години, в непрекъсната традиция и дисциплина от времето на Буда, навлиза в системата ви и най-накрая наистина ставате завършен последовател на будадхарма. В този момент вие сте жив бъдещ Буда.