Обетът на Бодхисатва

Чьогям Трунгпа Ринпоче

Чьогям Трунгпа Ринпоче

Взето от избрани церемонии по даване на Бодхисатва обет, 1973-1978
(нередактиран превод на Иво)

С обета на бодхисатва ние се обвързваме да поставим другите преди себе си. Това е едно заявление на готовността ни да оставим собственото си благополучие, дори и просветлението си, в името на другите. И един бодхисатва е просто човек който живее в духа на този обет, усъвършенствайки качествата, известни като шестте парамити – щедрост, дисциплина, търпение, усилие, медитация и трансцедентално познание – в своя стремеж да освободи съществата.

Даването на обета на бодхисатва означава, че вместо да се придържаме към своята индивидуална територия и да я защитаваме със зъби и нокти, ние ставаме по-отворени към света в който живеем. Това означава че сме готови да поемем по-голяма отговорност, огромна отговорност. Всъщност това означава да приемем едно огромно предизвикателство. Но приемането на такова предизвикателство не е фалшив героизъм или лична ексцентричност. Това е едно предизвикателство което е било приемано в миналото от хиляди бодхисатви, просветлени същества и велики учители. Така че една традиция на отговорност и откритост е била предавана от поколение на поколение; и сега ние също участваме в здравето и достойнството на тази традиция.

Съществува една непрекъсната приемственост от бодхисатви, произхождаща от великите бодхисатви Авалокитешвара, Ваджрапани и Манджушри. Тя е непрекъсната, защото никой в тази приемственост, през всичките поколения и векове, не се е увличал в самосъхранение. Вместо това тези бодхисатви постоянно са се опитвали да работят за благото на всички чувстващи същества. Това наследство на приятелство е продължило непрекъснато до настоящия ден, не като мит, а като живо вдъхновение.

Здравето присъщо на тази традиция е много мощно. Онова което извършваме давайки обета на бодхисатва е прекрасно и славно. Това е една толкова сърдечна и пълна традиция, че онези които не са се присъединили към нея може да се почувстват незначителни в сравнение. Те може да завидят на такова богатство. Но присъединяването към тази традиция също така поставя големи изисквания пред нас. Ние повече не се стремим към създаване на удобства за себе си; ние работим с другите. Това означава че работим с нашия друг, както и с другия друг. Нашият друг са нашите проекции, нашето чувство за лична територия и желанието да направим нещата удобни за себе си. Другият друг е феноменалния свят отвън, който е изпълнен с пищящи деца, мръсни чинии, объркани духовни практикуващи и разнообразни чувстващи същества.

Така че даването на обета на бодхисатва е едно истинско обвързване, основано на осъзнаването на страданието и объркването присъщи на самите нас, както и на другите. Единственият начин да се прекъсне верижната реакция на объркването и болката и да проправим път към пробуденото състояние на ума е да поемем лична отговорност. Ако не се справим с тази ситуация на объркване, ако сами не направим нещо по този въпрос, нищо никога няма да се случи. Не може да разчитаме другите да го направят заради нас. Това е наша отговорност, и ние имаме огромната сила да променим курса на световната карма. Така че, давайки обета на бодхисатва, ние заявяваме че повече няма да допринасяме за увеличаването на хаоса и мизерията в света, а ще бъдем освободители, бодхисатви, вдъхновени да работим върху себе си, както и с другите хора.

Има огромно вдъхновение в решението ни да работим с другите. Ние повече не се опитваме да изграждаме собственото си величие. Ние просто се опитваме да станем човешки същества които са способни истински да помогнат на другите; това ще рече, че ние развиваме точно това качество на липса на личен интерес което поначало липсва на нашия свят. Следвайки примера на Гаутама Буда, който оставил кралството си за да посвети времето си на работата с чувстващите същества, най-накрая и ние ставаме полезни на обществото.

Всеки от нас може би е открил някаква малка истина (като истината за поезията, или истината за фотографията, или истината за амебите) която може да бъде от полза за другите. Но ние обикновено използваме тази истина просто за да трупаме точки за себе си. Да работим с нашите малки истини, малко по малко, е един страхлив подход. Работата на бодхисатвата, от друга страна, не носи точки. Може да ни бият, да ни ритат или просто да не ни оценяват, но ние оставаме мили и изпълнени с желание да работим с другите Това е една ситуация която не носи абсолютно никакви точки. Тя е много истинска и изпълнена с огромна сила.

Приемането на този махаянистки подход на доброжелателство означава да оставим личните си стремежи и да развием чувство за по-всеобхватен възглед. Вместо да се съсредоточаваме върху своите малки проекти, ние разширяваме възгледа си безкрайно, за да обхванем и работата с останалата част от света, с останалата част от галактиките, с останалата част от вселените.

Прилагането на практика на такъв широк възглед изисква да се свържем със ситуациите си много ясно и точно. За да можем да изоставим своята егоцентричност, която едновременно ограничава възгледа ни и замъглява действията ни, е необходимо да развием едно чувство на състрадание. Традиционно това се прави като първо развием състрадание към себе си, след това към някой много близък и най-накрая към всички чувстващи същества, включително и враговете си. Най-накрая ние разглеждаме всички чувстващи същества със същото емоционално участие, сякаш са наши майки. На този етап може да нямаме нужда от такъв традиционен подход, но можем да развием някакво чувство на отвореност и доброта. Идеята е, че някой трябва да направи първата стъпка.

Обикновено ние сме в патова ситуация със своя свят: “Той ли първи ще ми каже че съжалява, или аз първо трябва да му се извиня?” Но ставайки бодхисатва ние пресичаме тази бариера: ние не чакаме другият човек да направи първия ход; решили сме ние да го направим. Хората имат много проблеми и те страдат много, очевидно. И нашето осъзнаване на страданието което се случва само в тази страна е колкото половин песъчинка, какво остава за останалия свят. Милиони хора в света страдат поради своята липса на щедрост, дисциплина, търпение, усилие, медитация и трансцедентално познание. Смисълът в предприемането на първата стъпка с полагането на обета на бодхисатва не е в това че трябва задължително да ‘обърнем’ хората към нашата гледна точка; идеята е, че ние трябва да допринесем нещо към света просто чрез нашия собствен начин на свързване, чрез нашата собствена доброта.

Полагайки обета на бодхисатва ние отчитаме че със света около нас може да се работи. От гледната точка на бодхисатвата това не е твърд, непоправим свят. С него може да се работи в контекста на вдъхновението на будадхарма, следвайки примера на Господаря Буда и великите бодхисатви. Ние можем да се присъединим към тяхната кампания да се работи с чувстващите същества по правилен начин, изцяло и изчерпателно – без вкопчване, без объркване и без агресия. Една такава кампания е едно естествено развитие на практиката на медитация, защото медитацията води до едно нарастващо чувство на отсъствие на его.

Полагайки обета на бодхисатва ние откриваме себе си към много изисквания. Ако ни поискат помощ, не трябва да отказваме; ако сме поканени да бъдем нечий гост, не бива да отказваме; ако сме поканени да станем родител, не бива да отказваме. С други думи, трябва някак си да ни е интересно да се грижим за хората, по някакъв начин да ценим феноменалния свят и неговите обитатели. Това не е нещо лесно. То изисква да не сме съвсем изморени и отвратени от тежките неврози на хората, от тяхната его-мърсотия, его-повръщня, или его-диария; вместо това ние ги ценим и сме готови да изчистим за тях. Това е едно чувство на мекота при което ние позволяваме на ситуациите да се случват въпреки малките неудобства; ние позволяваме на ситуациите да ни притесняват, да ни обгръщат отвсякъде.

Полагането на обета на бодхисатва означава че сме вдъхновени да приложим на практика ученията на Будизма във всекидневния си живот. Правейки това ние вече сме достатъчно зрели за да не задържаме нищо. Нашите дарби и способности не се отхвърлят, а се използват като част от процеса на учене, част от практиката. Един бодхисатва може да преподава дхарма под формата на интелектуално разбиране, артистично разбиране, или дори бизнес разбиране. Така че посвещавайки се на пътя на бодхисатва ние се обръщаме към способностите си по един просветлен начин, а не се чувстваме заплашени и объркани от тях. По-рано нашите способности може да са били средства за утвърждаване на аза, част от света на нашето объркване, но сега ние отново им даваме живот. Сега те могат да процъфтят с помощта на учението, учителя и нашата практика. Това не означава че ние напълно усъвършенстваме цялата си ситуация, на момента. Все още ще има объркване, разбира се! Но в същото време има също така и един проблясък на откритост и неограничен потенциал.

На този етап е необходимо да предприемем един скок по отношение на доверието в себе си. Ние наистина можем да коригираме всякаква агресия или липса на състрадание – всичко анти-бодхисатвенско – в момента в който се случва; ние можем да разпознаем собствената си невроза и да работим с нея, вместо да се опитваме да я скрием или да я изхвърлим. По този начин нашата невротична схема на мислене, или ‘глезотия’, бавно се разтваря. Когато работим с неврозата си по такъв пряк начин, това се превръща в състрадателно действие.

Обичайният човешки инстинкт е първо да нахраним себе си, и да се сприятеляваме с другите само ако те могат да ни хранят. Това може да бъде наречено “маймунски инстинкт.” Но в случая на обета на бодхисатва ние говорим за един вид свръхчовешки инстинкт, който е много по-дълбок и много по-пълен от това. Вдъхновени от този инстинкт ние сме готови да се чувстваме изпразнени, лишени и объркани. Но нещо се появява от тази готовност да се чувстваме по този начин, което е, че ние можем в същото време да помогнем и на някой друг. Така че има място за нашето объркване и хаос и егоцентричност: те се превръщат в стъпала. Дори и раздразнението което се появява при практикуването на пътя на бодхисатва се превръща в начин за подсилване на нашето решение.

Полагайки обета на бодхисатва ние всъщност предоставяме себе си като собственост на чувстващите същества: в зависимост от ситуацията ние сме готови да бъдем магистрала, лодка, под, или къща. Ние позволяваме на другите чувстващи същества да ни използват по всякакъв начин който изберат. Така както земята поддържа атмосферата и пространството подслонява звездите и галактиките и всичко останало, ние сме готови да понесем товара на света. Ние сме вдъхновени от физическия пример на вселената. Ние предлагаме себе си като вятър, огън, въздух, земя и вода – всички елементи.

Но е необходимо и много важно да избягваме идиотското състрадание. Ако човек се отнася погрешно с огъня, той се изгаря; ако язди лошо, конят го хвърля. Има едно чувство за земната реалност. Работата със света изисква определен вид практическа интелигентност. Ние не може просто да сме “любвеобилни-и-леки” бодхисатви. Ако не работим интелигентно с чувстващите същества много е вероятно нашата помощ вместо да е полезна, да стане обект на пристрастяване. Хората ще се пристрастят към нашата помощ по същия начин по който се пристрастяват към хапчетата за сън. Опитвайки се да получат още и още помощ те ще станат все по и по-слаби. Така че за благото на чувстващите същества ние трябва да отворим себе си с едно отношение на безстрашие. Поради естествената склонност към прекаляване на хората, понякога за нас е най-добре да бъдем директни и режещи. Подходът на бодхисатва е да помогне на другите да помогнат на себе си. Това е аналогично на елементите: земята, водата, въздуха и огъня винаги ни отхвърлят когато се опитаме да ги използваме по-начин който е отвъд онова което е подходящо, но в същото време щедро предлагат себе си когато ги използваме и работим с тях правилно.

Едно от препятствията пред дисциплината на бодхисатва е липсата на хумор; може да приемем цялото нещо прекалено на сериозно. Подхождането към добротата на бодхисатвата по един военен начин някак си не работи. Начинаещите често са прекалено притеснени за своята собствена практика и за собственото си развитие, подхождайки към махаяна с един много хинаянистки стил. Но тази сериозна военщина е доста различна от лекотата и радостта на пътя на бодхисатва. В началото може да се наложи да се преструвате на отворени и радостни. Но трябва поне да се опитате да бъдете отворени, весели, и в същото време – смели. Това изисква постоянно да предприемате някакъв скок. Може да скачате като бълха, като скакалец, като жаба, или най-накрая, като птичка, но някакъв вид скок е постоянна част от пътя на бодхисатва.

Има едно огромно чувство на празнуване и радост от това че най-накрая можем да се присъединим към семейството на будите. Най-накрая сме решили да поискаме наследството си, което е просветлението. От перспективата на съмнението, каквото и просветлено  качество да съществува в нас може да ни изглежда незначително. Но от перспективата на действителността, в нас вече съществува едно напълно развито просветлено същество. Просветлението вече не е мит: то наистина съществува, с него може да се работи, и ние сме се свързали с него напълно и изцяло. Така че ние нямаме съмнения дали сме на пътя или не. Очевидно е че сме взели решение, и че ще развием този амбициозен проект и ще станем буда.

Полагайки обета на бодхисатва ние в определен смисъл улягаме и започваме да се чувстваме  у дома си в този свят. Ние не се притесняваме че някой ще ни нападне и унищожи. Ние постоянно се излагаме за благото на чувстващите същества. Всъщност ние дори изоставяме амбицията си да постигнем просветление в полза на облекчаването на страданията и трудностите на хората. Въпреки това, безпомощно, ние постигаме просветление така или иначе. Бодхисатвите и великите татхагати от миналото са предприемали тази стъпка, и ние също можем да направим така. Просто зависи от нас дали ще приемем това богатство, или ще го отхвърлим и ще се задоволим с един бедняшки манталитет.

Трансплантиране на Бодхичита

Обетът на бодхисатва е един скок, при който ние започваме да изоставяме нашия егоцентричен подход към духовно развитие. В абсолютния си смисъл, обета на бодхисатва е пълна трансплантация на бодхичита, просветления ум, в нашите сърца – едно пълно обвързване с добротата и състраданието на присъщата ни будност. Но ние не ставаме изведнъж завършени бодхисатви; ние просто излизаме напред като кандидати за състояние на бодхисатва. По тази причина ние говорим за относителна и абсолютна бодхичита. Относителната бодхичита е като намерението да предприемем пътуване и купуването на билет; абсолютната бодхичита е като това наистина да си пътник. По същият начин ние купуваме първо билета си, и след това летим.

Церемонията по полагането на обета на бодхисатва е също така едно отчитане на нашия потенциал за просветление. Това ни вдъхновява да разпознаем факта, че в себе си вече имаме бодхичита. Така че, полагайки обета на бодхисатва, ние безгранично разширяваме взора си, отвъд този мъничък квадратен наш свят. В определен смисъл то е като сърдечна трансплантация.. Ние заменяме старото си сърце, което е ориентирано към егото и само-възвеличаването, с едно ново сърце, което се характеризира със състрадание и по-всеобхватен възглед.

Качеството, което прави възможна тази трансплантация е собствената ни доброта. Така че в известен смисъл това ново сърце е било там през цялото време. То просто е преоткрито в старото сърце, като беленето на лук. Това откриване на бодхичита е изключително силно. След като имаме основната щедрост и състрадание в нас, ние няма нужда да взимаме назаем от който и да било друг. Основавайки се на това присъщо качество на будност, ние можем да действаме пряко, на момента.

Често нашето чувство за уязвимост, нашето чувство че трябва да защитаваме себе си, действа като препятствие пред всякакво усещане за топлина. Но на пътя на бодхисатва ние поемаме рискове, разпростирайки себе си без резерви в името на другите. И точно разкриването на нашата собствена будност, или бодхичита, е онова което създава доверието, което пък от своя страна ни позволява да поемем тези рискове. Тази будност, след като веднъж бъде осъзната, се развива постоянно и не може да бъде унищожена. Дотогава докато тази топлина и симпатия съществува в нас, ние сме като храна за мухите; възможностите за изразяване на нашата доброта се спускат върху нас като рояци мухи. То е сякаш магнетично привличаме такива ситуации към себе си. И това е нашият шанс да не ги отхвърлим, а да работим с тях.

Когато започнем да изоставяме личната територия, автоматично в сърцата ни се появява едно чувство за будност, или срив на концептуализацията. Ние започваме да развиваме приятелско отношение към света. На този етап ние повече не можем да обвиняваме обществото, или климата, или комарите за каквото и да било. Трябва да поемем лична отговорност, да обвиняваме не света, а себе си, с право или без. Наш дълг е да направим това. Няма смисъл да създаваме безкрайни космически съдебни процеси за това кой е прав и кой е крив. Никой не печели, а такива процеси само ще ескалират в космически битки, трета световна война. Така че някой трябва да започне от някъде: човекът който приема обета на бодхисатва трябва да направи първата стъпка. В противен случай няма начало на щедростта и няма край на хаоса и агресията. Всъщност, на пътя на бодхисатва, тази неагресия се превръща в цялостния възглед на човек за света.

Изоставяне на Личната Територия

След като веднъж се ангажираме с пътя на бодхисатва не можем да имаме лично удоволствие. Не можем да запазим една малка територия само за себе си. Обикновено това да запазим нещо за себе си е много важно. Но в този случай няма лична изгода или удоволствие. Разбира се, ние все още бихме искали да имаме едно малко ъгълче за себе си; бихме искали да затворим вратата и да посвирим малко музика или да прочетем някой роман, или списание Таймс, или, може би, да изучаваме Будизъм. Но тези дни са отминали. От момента в който положим обета на бодхисатва, няма лична територия. Всъщност в този момент се изоставя всякаква лична отправна точка. Ние сме били продадени на чувстващите същества, изтъргувани. Чувстващите същества могат да орат по нас, да серат върху нас, да сеят семена по гърбовете ни – да ни използват като земята. И е много, много опасно и дразнещо да нямаме повече нищо лично.

Интересно е че можем да бъдем напълно обществени личности, двадесет и четири часа на ден. Дори и когато спим бихме могли пак да правим нещо – ние сме напълно посветени. При едно такова обвързване ние повече не молим за отпуска. Ако поискаме отпуска или се откъснем от този обществен свят, то е малко кокошкарско: все още се опитваме да запазим малкото ъгълче което лично контролираме, което е един от най-големите ни проблеми. Полагайки обета на бодхисатва ние най-накрая изоставяме личността си на грубото й ниво, но и също така изоставяме личната си територия в самите себе си. Нашите умове обикновено са някак си шизофренични: един аспект би искал да остане скрит от останалите аспекти. Но ние изоставяме и това. Така че в онова което върши бодхисатвата няма личен интерес, няма тайни. С други думи ние повече не водим двойнствен живот; ние водим един единствен живот посветен на практиката и на помагането на другите същества. Това не означава че се превръщаме в миниатюрни гурута или господари, контролиращи всички останали. Вместо да сме големи течения в океана, ние можем да сме просто малки капчици. Ако станем прекалено амбициозни, може да станем и прекалено себични. Така че трябва да наблюдаваме себе си. Седящата медитация оказва огромна помощ в това отношение. Тя ни показва че можем просто да бъдем напълно открити и будни, осъзнавайки че света в който живеем не е наш собствен,  а е споделен.

Бежанци и Бодхисатви

Навлизането в пътя на бодхисатва поставя много големи изисквания – много по-големи от това да станеш бежанец. Когато приехме обета на убежището ние се посветихме на пътя. Ние бяхме вдъхновени от будадхарма, и знаехме че няма да се опитваме да се измъкнем. Тъй като развихме определено разбиране за своята основна природа, ние станахме силни, дисциплинирани хора, които повече не са в тежест на останалата част от обществото. Но, в същото време, пътят на индивидуалното спасение, на индивидуалното обвързване, не беше напълно задоволителен. Нещо липсваше: ние все още не бяхме работили с другите хора, с другите чувстващи същества. След като приехме обета на убежището до нас започнаха да достигат силни послания – че нашето обвързване с чувстващите същества все още не е изпълнено. Целият ни подход сякаш стана като един растящ навътре нокът: ние консумирахме себе си, вместо да се разпрострем и да работим с другите.

След като подготвихме основата с обета на убежището, след като изоставихме всичко, започнахме да се вдъхновяваме от перспективата да се свържем със света. Ние бяхме сложили в ред собствената си ситуация. Ако не бяхме вече развили някакво състрадание и откритост към себе си, ние изобщо нямаше да можем да потеглим. Но след като направихме това, ние все още не сме съвсем свободни. За да се развием по-нататък ние трябва да бъдем заредени с енергия; ние трябва да предприемем още някакъв скок, който е обета на бодхисатва. Всъщност, да се каже че сме готови да дадем този обет е малко пресилено. Но след като имаме отговорност към света, ние повече не можем да седим отстрани и да се мръщим на собствените си недостатъци и проблеми. По същото време по което тези неща ни се случват на нас, ние трябва да излезем навън и да работим с другите хора. Може да имаме рана на крака, но въпреки това можем да се опитаме да подкрепим някой друг. Това е стила на пътя на бодхисатва: нашето собствено неудобство изобщо не се счита за толкова важно. На нивото на бодхисатва, ние сме не само пътници по пътя, но сме също и говорители на просветленото отношение, което означава напълно да изоставим его-глезотията си.

Дейността на Бодхисатва

Начинът по който бодхисатвата се свързва с другите се изразява с фразата “да поканиш всички чувстващи същества като свои гости.” Когато се отнасяме към някой като към гост, ние разглеждаме своята връзка с него като важна. Ние предлагаме на гостите си специално приготвена храна, със специална гостоприемност. Също има и едно чувство че нашата връзка с госта е непостоянна; нашият гост ще си тръгне. Следователно има едно постоянно оценяване и едно чувство че това е много специален момент. Така че, в живота си бодхисатвата разглежда всички като свои гости, постоянно. И това усещане за поканването на всички чувстващи същества като гости е началото на състраданието.

Състраданието е сърцето на практиката на медитацията-в-действие, или дейността на бодхисатва. Това се случва като внезапен проблясък – едновременно съзнаване и топлина. Разглеждайки го в подробности, това е един триделен процес: чувство за топлина в самия себе си, чувство за прозиране през объркването, и чувство на откритост. Но този целият процес се случва много внезапно. Няма време да се анализира. Няма време да се измъкнем или да го задържим. Дори няма време да го осъзнаем, да отбележим че “аз правя това.”

Дейността на един бодхисатва е едновременно енергична и нежна. Ние имаме достатъчно сила да излъчваме енергията си, но в същото време присъства и нежността – готови сме да променим решенията си за да се съобразим със ситуацията. Такава нежна, енергична дейност е основана на знанието: ние осъзнаваме ситуацията около себе си, но също така осъзнаваме и собствената си версия за ситуацията – онова което искаме да направим. Всеки аспект се вижда ясно.

След като сме положили обета на бодхисатва ние може да чувстваме някакво нежелание да действаме според вдъхновението си. Погледнати в един по-общ план, ситуациите в които откриваме себе си изглеждат нелогични и объркващи. Но след като веднъж погледнем на всекидневния си живот като на една постоянна практика, нашите действия могат да станат много по-точни: когато има едно издърпване към егото ние можем да пресечем тази тенденция; когато има нежелание да надхвърлим егоцентричната си перспектива, ние можем да се отпуснем. Нашето нежелание може да бъде породено от това че се страхуваме да не би да вземем погрешно решение, че не знаем как да постъпим. Но ние можем да се насилим малко и да навлезем в ситуацията, така че правилното решение да възникне естествено. Може малко да се страхуваме от последствията от действията си, да сме някак си внимателни в подхода си. Но в същото време присъства и увереност, вдъхновението да се отнасяме  към нещата по правилен начин. Това комбинирано отношение на увереност и внимателност съставлява умелото действие.

В определен смисъл, полагането на обета на бодхисатва е огромна преструвка. Ние не сме сигурни че сме способни да вървим по пътя на бодхисатва, но въпреки това решаваме да го направим. Този скок е необходим за развиването на основна увереност. Ситуациите с които се сблъскваме в ежедневния си живот са едновременно стабилни и податливи на влияние. Ние няма нужда да се крием срамежливо от тях, нито пък трябва да ги пресилваме като навлизаме в тях като танк.  Ние работим с всяка ситуация просто и пряко, така както се случва.

Този вид дейност на бодхисатва е традиционно описвана с термините на шестте парамити, или трансцедентални добродетели: щедрост, дисциплина, търпение, усилие, медитация и трансцедентално знание.

Парамитата на щедростта е специално свързана с идеята за споделяне на знанието, или обучаване. Всъщност, всеки който положи обета на бодхисатва се счита за потенциален учител. Ако поради параноя, притеснение, или чувство че искаме да притежаваме знанието си откажем да обучаваме, ние изоставяме чувстващите същества. Дори и ако чувстваме че не сме напреднали толкова че да станем учители, трябва да сме готови да бъдем стажант учители. Трябва да имаме готовност да споделим онова което знаем с другите. В същото време трябва да се контролираме да не споделим нещо което не знаем.

В церемонията на бодхисатва ние изразяваме щедростта си правейки приношение на трите скъпоценности: Буда, дхарма и сангха. В основата си, ние предлагаме своето его: ние даряваме на Буда своето чувство за здраве, на дхарма своето ясно възприемане на същността на пътя, и на сангха – своето чувство за другарство.

Един традиционен начин за развиване на щедрост е да предложим храната си на някой друг. Дори и да сме гладни, ние преди ядене хващаме чинията с храна в ръцете си и умствено я даваме на някой друг. Още в този миг на даване на нещо ние започваме да практикуваме парамитите. Давайки нещо лично и значимо за нашия живот, ние си помагаме при изчистването на привързаностите и превъзмогването на привичната схема на духовен материализъм. И, всъщност, на този етап ние също така изоставяме и привързаността си към просветлението.

Парамитата на дисциплината, или моралността, се основава на едно чувство за доверие в самите нас. В противоречие на това традиционната моралност често се основава на липса на доверие и страх от собствените ни агресивни импулси. Когато имаме толкова малко доверие в собствената си интелигентност и будност, така наречените неморални хора представляват огромна заплаха за нас. Например, когато заклеймим един убиец като неморален човек, това може би е поради собствения ни страх че също може да убием някой. Или може дори да се страхуваме да хванем пистолет, който символизира смъртта и убиването, мислейки че може да се застреляме на място. С други думи, ние нямаме доверие в себе си или в собствената си щедрост. Това маниакално съсредоточаване в собствената неадекватност е едно от най-големите препятствия по пътя на бодхисатва. Ако чувстваме че сме неадекватни бодхисатви, ние изобщо не сме добри бодхисатви. Всъщност, това съсредоточаване върху един моралистичен, изпълнен с вина подход е признак че сме се хванали в капана на перспективата на хинаяна. Това е един опит да се затвърди егото. Чувството на доверие в самия себе си позволява на бодхисатвата да работи умело с всичко което се случва, до там, че е готов да извърши неморално действие от състрадание към чувстващите същества. Това очевидно е много деликатен момент, но в основни линии означава да се опитваме да работим с хората по един интелигентен начин.

Дисциплината на бодхисатва възниква от едно чувство за доверие в себе си, но тя също така включва и събуждане на доверие в другите. Има едно чувство за героизъм, за издигане на знамето на здравето и провъзгласяване на един открит път. Ако сме прекалено плашливи и дребнави ние не знаем кои сме, или с кой комуникираме. Все още има чувство за територия, все още задържаме нещата за себе си. И след като основаваме доверието си на някакво чувство че сме специални, ние се страхуваме от събуждане на доверие към тези около нас. Ние не искаме да унищожим жалката основа на която сме изградили силата си. За разлика от това, пътят на бодхисатвата е експанзивен – един по-широк възглед на откритост, в който има предостатъчно място за работа с хората без самовеличаене и нетърпение. След като нашият възглед не е зависим от поддържането на егото, ние не можем да бъдем застрашени. Ние нямаме какво да губим, така че всъщност можем да си позволим да дадем малко от себе си във връзките си с хората, само един сантиметър.

Парамитата на търпението е готовността да работим със собствените си емоции чрез практиката на медитация. Това, от своя страна, ни позволява да започнем да работим с другите по един спокоен начин. Обикновено ние не искаме да си имаме работа с агресивни хора, защото усещаме че с тях няма да ни е лесно. Те са заплаха за нашата не-бодхисатвенска нагласа, която ни кара да търсим удоволствие и сигурност. И когато се срещнем с някой който се държи зле с нас, ние таим огромна неприязън и отказваме да му простим. Нашата тенденция е винаги да разглеждаме като проблем такива агресивни хора, а не своето отношение на отдръпване. Но парамитата на търпението изисква да спрем егоцентричния подход който винаги ни кара да обвиняваме другите. Доста е просто: практиката на търпението означава да не отвръщаме на заплахите, на гнева, на атаките или оскърбленията. Но това не означава да останем напълно пасивни. Вместо това ние използваме енергията на другия, като в джудо. След като сме се свързали със собствената си агресия чрез практиката на медитация, ние не сме заплашени от агресията на другия, нито пък изпитваме нужда да реагираме импулсивно или агресивно. Нашата реакция е защитна, в смисъл че не отвръщаме на заплахата на един такъв човек, и в същото време предотвратяваме по-нататъшната агресия позволявайки на енергията на другия човек да пресече самата себе си.

Парамитата на усилието включва готовността да работим здраво в името на другите. От превъзмогването на нашите емоционални усложнения и концептуалната фриволност на умовете ни се поражда огромна енергия, което обикновено ни служи като извинение да избягваме дейността на бодхисатва. Ние повече не се увличаме в своя мързел и егоцентричност, търсейки уюта на познатите си емоционални усложнения. Бодхисатвата е вдъхновен да превъзмогне този мързел, развивайки простота. Такава простота възниква от перспективата на голямото пространство, в което няма нужда да манипулираме по какъвто и да било начин емоциите си, или да се опитваме да се отървем от тях като действаме импулсивно; вместо това ние можем да се справим пряко с тях в мига в който възникнат. По този начин емоциите повече не са препятствия, а източник на по-голяма енергия.

Освен емоциите ни, нашите умове притежават и едно концептуализиращо качество, което сякаш е някаква комбинация от паника и логически доводи. Ние постоянно сме несигурни, и следователно постоянно се опитваме да се подсигурим. Умовете ни имат способността да ни дават стотици отговори, стотици причини и доводи, за да ни уверят че онова което правим е правилно. И когато обучаваме някого, ние налагаме този концептуален брътвеж върху другите. За да можем да се оправдаем в една такава ситуация, ние говорим много, опитвайки се да спечелим учениците си. Бодхисатвата е способен да види тази ужасно сложна структура на постоянен себе-утвърждаващ брътвеж. След като чрез простотата е превъзмогнал мързела на емоционалната глезотия, бодхисатвата също така е способен да види през концептуалната суперструктура възникваща от емоциите. Бодхисатвата не разглежда нито концептуалния ум, нито емоциите като препятствие. Всъщност нищо не се разглежда като препятствие, и нищо не се разглежда като лошо и зло. Всичко е просто част от пейзажа по време на пътуването на бодхисатвата. Така че бодхисатвата гледа на своя живот като на едно постоянно приключение – постоянното откриване на ново разбиране. И след като неговото разбиране за ‘път’ не е ограничено по никакъв начин, има развиване на огромна енергия и готовност да се работи много здраво. Така че парамитата на усилието не е нещо за изпълняване; това е един естествен и спонтанен израз на необятността на възгледа на бодхисатвата.

Практикувайки парамитата на медитацията ние се свързваме с медитацията като с един естествен процес; тя не е нито препятствие, нито някаква специална добродетел.  Ако станем нетърпеливи поради постоянното мислено бърборене по време на медитационната си практика, можем да решим да избягваме медитирането. Ние сме очаквали една потенциално приятна ситуация, така че не желаем да работим с раздразнението което постоянно се появява – ние не можем да бъдем поклатени. От друга страна ние можем да се привържем много към това колко добри медитатори сме. Ние считаме всякакво блажено преживяване като някаква форма на божествена милост, като доказателство че онова което правим има смисъл. Ние чувстваме че можем да медитираме по-добре и повече от всеки друг. В този случай, ние разглеждаме медитационната си практика в контекста на съревнованието. Но независимо дали се опитваме да избегнем седящата практика или сме привързани към нея като някакъв вид себеутвърждаване, ние все още избягваме парамитата на медитацията, която е готовността да работим непрестанно със своята невроза и припряност.

Парамитата на трансцеденталното знание е едно качество на интерес към ученията, което е не-догматично и не е основано на по-нататъшно изграждане на егото. От гледна точка на трансцеденталното знание, всяко действие основано на развиването на егото, или на лесно измъкване, е еретично. Тази ерес не е въпрос на теизъм или атеизъм, а на изповядване на езика на егото, дори и да е направено в името на будадхарма. Дори и докато практикуваме махаяна, ние все още може да търсим аза в основното си същество: “Все още има някаква надежда, аз мога да развия огромни мускули. Мога да развия огромни дробове. Мога да ти покажа че мога да контролирам ума си, въпреки че вярвам в традицията на махаяна.” Но този двуличен подход е крайно глупав и неподатлив.

Възможно е толкова да се привържем към перспективата на махаяна, че напълно да отхвърлим и презрем хинаяна. Но без дисциплината на хинаяна няма основа за развиване на махаяна. От друга страна, ние може да станем много догматични и привързани само към хинаяна. Това е израз на нашата страхливост: ние не сме готови да стъпим на широкия, открит път на махаяна. За разлика от тези догматични крайности, парамитата на трансцеденталното знание притежава едно щуро качество на интерес към интелектуалната логика на трите яни: хинаяна, махаяна и ваджраяна. Този интерес и любопитство не е чисто интелектуален, ами е основан на практиката на медитация.

В основни линии, идеята на дейността на бодхисатва е да имаме добри маниери. Въпреки собственото си раздразнение трябва да сме готови да разпрострем гостоприемството си и към другите. Това е доста различно от лицемерното гостоприемство. По скоро, то е един израз на просветлението; то е едно работно състояние на ума в което разпростираме гостоприемността си отвъд раздразнението си.

Може би най-важното нещо при работата с другите е да не развиемидиотско състрадание, което означава винаги да се опитваме да бъдем мили и добри. След като на тази повърхностна доброта й липсва кураж и интелигентност, тя повече вреди отколкото помага. То е сякаш един доктор, поради голямата си доброта, отказва да лекува пациента си защото лечението му ще е болезнено, или сякаш майка не може да понесе неудобството от дисциплинирането на детето си. За разлика от идиотското състрадание, истинското състрадание не е основано на тесногледото избягване на болката. Истинското състрадание е безкомпромисно в своето придържане към основното здраве. Хората които изопачават пътя – това ще рече, хората които работят против развиването на основното здраве – трябва да бъдат отрязани на място, ако е необходимо. Това е изключително важно. Няма място за идиотско състрадание. Трябва да се опитваме да пресечем колкото може повече самозаблуди, за да можем да учим другите, както и себе си. Така че последното препятствие за бодхисатвата е, когато вече е постигнал всичко друго, да не може да отиде отвъд идиотското състрадание.

Полагането на обета на бодхисатва има огромна сила, поради самата причина че това не е нещо което правим само за удоволствие на егото. То е отвъд нас. Полагането на обета е като посяването на семе на бързо растящо дърво, докато нещо направено за благото на егото е като посяване на песъчинка. Посяването на такова семе като обета на бодхисатва подронва устоите на егото и води до огромно разширяване на перспективата. Такъв героизъм, или величие на ума, изпълва цялото пространство напълно, изцяло, абсолютно. При такава необятна перспектива нищо не е клаустрофобично и нищо не е унизително. Присъства само необятната идея все повече и повече да се помага на всички чувстващи същества, безкрайни като пространството, по пътя на просветлението.

Церемонията по Полагане Обета на Бодхисатва

Полагането на обета на бодхисатва е едно публично заявление на вашето намерение да се впуснете по пътя на бодхисатва. Просто да осъзнаете това свое намерение не е достатъчно. Трябва да сте достатъчно смели за да го кажете пред другите. Правейки това, вие поемате огромно предизвикателство, но сте решили да го направите въпреки всичко.

В началото на церемонията вие молите учителя да ви даде обета на бодхисатва и да ви приеме в семейството на Будите, казвайки: “Нека учителят бъде благосклонен към мен. Точно както предишните татхагати, архати, самяксамбуди, възвишени същества и бодхисатви, обитаващи нивата на великите бхуми са развили отношение насочено към ненадминато, съвършено, велико просветление, така и аз също моля учителят да ми помогне в развиването на такова отношение.” Учителят отговаря, инструктирайки ви, като негов ученик, да изоставите самсара и да развиете състрадание към чувстващите същества, желание за просветление, почит към Трите Скъпоценности и уважение към учителя. Той ви напомня да задълбочите чувството на състрадание и да го посеете здраво в сърцето си, защото “чувстващите същества са безкрайни като небесното пространство и докато има чувстващи същества, те ще бъдат влияни от обърканите емоции, които ще ги карат да вършат зло – в резултат от което те сами ще страдат.”

Тази церемония е магическа: бодхисатвите на миналото, настоящето и бъдещето присъстват, и ви наблюдават. В този момент вие се покланяте три пъти на тях, както и на вашето собствено съзнание. Правейки тези три прострации вие се обвързвате със земята и признавате своето основно състояние на бездомник.

След това започвате същинския обет, казвайки: “Отсега насетне, докато не се превърна в самата същност на просветлението, аз ще развия отношение насочено към ненадминато, съвършено, велико просветление, така че съществата които не са преминали отвъд да могат да го направят, онези които още не са спасени да могат да бъдат, онези които все още не са намерили утеха да я намерят, и онези които все още не са преминали в нирвана да преминат.”

Дисциплината в този момент от церемонията е да се идентифицираме с елементите които поддържат всички чувстващи същества. Вие ставате майката Земя; следователно ще трябва да приемате всякакви повърни, разкопаване и изхвърляне на боклук – но всъщност вие сте очаровани от цялото това нещо. В този момент вие прочитате един пасаж отБодхисатвачаряаватара на Шантидева, който изразява този процес доста красиво: “Както земята и останалите елементи, заедно с пространството, вечно подкрепят по всевъзможни начини безбройните чувстващи същества, по същият начин нека и аз да се превърна във всякаква опора за чувстващите същества, до границите на пространството, докато всички не достигнат нирвана.”

Сега, след като сте дали себе си на другите, във вас повече няма съжаление. Понякога когато дойде гост и вие му предлагате своето гостоприемство може да се появи чувство на съжаление че изобщо сте го поканили. Или може да си спомните че като дете понякога сте чувствали гостоприемството на родителите си доста клаустрофобично и дразнещо: “Бих искал Тате да не беше канил тези непознати тук. Бих предпочел да съм сам.” Но от гледна точка на бодхисатвата, примерът на вашите родители е прекрасен. Вие се обвързвате с този вид гостоприемство, и вие сте готови да допуснете хората в своето пространство. Правейки това вие следвате примера на предишните бодхисатви които също са се посветили на основната щедрост, интелигентност и просветление. Така че, имайки това предвид, вие повтаряте: “Както сугатите от миналото са породили бодхичита и постепенно са се установили в дисциплината на бодхисатва, така и аз, за благото на съществата, ще породя бодхичита и постепенно ще се обуча в тази дисциплина.”

След това вие предлагате един дар като израз на щедростта и още по-голямо обвързване. Дори ако дарът е някой труп, вие ще дадете каквото имате като един истински израз на своето обвързване с бодхичита. Давайки нещо което цените много, прекалено много – каквото и да е то – вие дарявате своето чувство за привързаност, основното си отношение на вкопчване.

Даването на дара е еквивалентно на момента от обета на даване на убежище когато учителя щраква с пръсти. Но причината поради която в този случай абстрактните енергии на приемствеността на основния Будизъм не навлизат в системата ви е, че обета на бодхисатва е на по-емоционално ниво. Приемането на обета на убежището е свързано с обикновеното, моралистично ниво: вашият ангажимент е, че няма да се впуснете в нещо друго. Обетът на бодхисатва е много по-фин: всъщност няма определен миг в който бодхичита навлиза във вас. Но, по един или друг начин, когато давате своя дар и сте вдъхновени да изоставите вкопчването и егоцентричността си, в този момент вие наистина ставате дете на Буда, бодхисатва. В този момент, независимо дали ви харесва или не, вие поемате огромен товар – което за щастие е неизбежно. Вие не можете да се върнете назад. В случая на хинаяна, вие можете да оставите своя обет, но не можете да изоставите обета на бодхисатва дори и след много и много животи. Не можете да го изоставите, защото дисциплината на махаяна не е основана на физическото съществуване, а на съзнанието, в много обикновения смисъл на думата.

След като сте предложили своя дар, може да оцените какво сте направили. Осъзнавайки че не сте направили грешка, вие казвате: “В този момент моето раждане стана плодотворно, аз реализирах човешкия си живот. Днес аз се раждам в семейството на Будите. Сега аз съм дете на Буда.”

Следващият пасаж който рецитирате дава всякакви примери за начина по който може да помогнете на обществото и света – как можете да живеете със себе си и с другите чувстващи същества: “От сега насетне аз искрено ще изпълнявам действията, подобаващи на семейството ми. Аз ще действам така че да не опетня безупречността и дисциплината на своето семейство. Точно като сляп човек който намира скъпоценност в купчина прах, така, някак си, бодхичита се породи в мен. Това е върховната амрита която унищожава смъртта, неизчерпаемото съкровище което премахва бедността в света; то е върховното лекарство което лекува болестите на света, дървото което осигурява подслон и почивка за съществата изтощени от скитане по пътищата на съществуването; това е универсалния мост, по който всички пътници могат да преминат над нишите сфери, изгряващата луна на ума която разсейва мъката на клешите; то е великото слънце което най-накрая разсейва мрака на невежеството; чистото масло което идва от разбиването на млякото на святата дхарма. За пътниците които се скитат по пътищата на съществуването търсейки щастие от радостни обекти, върховното блаженство е достъпно, голямата гощавка която задоволява глада на чувстващите същества.”

Сега вие сте готови да получите своето име на бодхисатва. Името което получавате символизира щедростта на работата с другите. То не е по-нататъшно средство за изграждане на вашата територия или идентичност, а е израз на не-егото. Вие повече не сте свой, а принадлежите на другите. Имената на бодхисатва са по-силни от имената на убежището, защото има по-голяма нужда да ни се напомня да работим с другите, отколкото да ни се напомня да работим върху себе си. Вашето бодхисатва име е израз на вашия фин стил: някой може да ви обиди като го използва; някой може да ви окуражи като го използва. То е израз на една по-чувствителна област от името на убежището, което е много полезно. С други думи, вашето име на бодхисатва служи като парола: то е много точно указание за вашия личен стил на основна откритост при работата с всички чувстващи същества. Вашият потенциал и вашите основни характеристики намират едновременен израз във вашето име на бодхисатва, което може да си припомняте винаги когато възникне критична ситуация. Вместо да търсите спасител, вие трябва да си припомните името си – което ще ви подсети за здравината на вашето обвързване с пътя на бодхисатва. Това е един знак че сте установили връзка със своята буда природа, татхагатагарбха: вие сте изкопали кладенец и сте открили свежа вода, която можете да използвате постоянно. Вашето бодхисатва име символизира вашето обвързване с основното здраве, вашата готовност да посветите живота си на всички чувстващи същества. Следователно то е много мощно и важно.

Без всякакво съмнение, след като сте положили обета на бодхисатва, вие трябва да празнувате. Полагането на обета е една повратна точка, не е просто обикновено нещо. То е нещо необикновено, нещо историческо. Осъзнавайки това, вие каните всички да споделят вашата радост че най накрая сте станали работник за всички чувстващи същества, казвайки: “Днес, пред погледа на всички защитници, аз приех чувстващите същества и сугатите. Деви и асури, радвайте се!”

С това завършва церемонията по обета на бодхисатва. Това е една проста церемония, която ви изправя пред върховното предизвикателство да се посветите на хората без да вземете предвид собственото си удобство. И ключът за посрещане на едно такова предизвикателство е безстрашието. Следователно, полагайки обета на бодхисатва, вие навлизате в безстрашния свят на вóйна.